Краткият, остър лай, откъснал се от гърдите на Рен, завърши с объркано изскимтяване. Останалите три вълка все така настъпваха, без изобщо да ги интересува, че врагът им току-що бе свалил оръжие.
Ръката на Конър се обви около врата ми, улавяйки ме в болезнена хватка.
— Не бива да гледаме — отсече той и с усилие ме задърпа към прага.
— Рен, моля те! — провикнах се. — Не избирай тях! Избери мен!
Чул отчаянието в гласа ми, Рен се обърна и видя как Търсачът ме извлича през вратата. В следващия миг си възвърна човешката форма и недоумяващо се вгледа в протегнатите ръце на Монроу.
— Кой си ти? — попита и направи крачка към него.
Гласът на Монроу потрепери:
— Аз съм…
— Достатъчно! Ти си глупак, момче — изръмжа Емил, преди устните му да се изкривят в усмивка към Монроу. — Досущ като баща си.
А после скочи, преобразявайки се във въздуха — кълбо от козина, зъби и нокти. Пред очите ми той повали Монроу и сключи челюсти около гърлото на невъоръжения мъж, миг преди Конър да ме повлече по коридора с главоломна скорост.
Хвърлих поглед през рамо с надеждата да видя как Рен и Монроу изскачат заедно от килията и се присъединяват към нас, ала единственото, което чух, бе яростно ръмжене, отекнало между стените зад нас.
23
„Никога няма да се измъкнем оттук. Това беше клопка.“
Не можех да спра да ридая, докато тичах по коридора, съкрушена от онова, на което бях станала свидетел, онова, което бях научила. От самото начало това беше капан. На горния етаж щеше да е пълно със Стражи и Пазители, отрязали пътя ни за бягство. Въпреки това не спирах, стиснала ръката на Конър, макар че всяка нова крачка ставаше все по-трудна и по-трудна, сякаш газех в мокър цимент.
От стаята пред нас долетяха крясъци.
Конър отвори вратата и ме бутна в Залата. И последното зрънце надежда, което ми бе останало, се изпари при вида на онова, което се разкри пред очите ми. През източната врата нахлуваха още и още Стражи, по двама-трима наведнъж. Итън се бе качил върху олтара и изпращаше порой от стрели с цялата бързина, на която беше способен. Магията, с която бяха напоени стрелите, се разливаше във вените на прииждащите вълци и ги забавяше — те започваха да се олюляват, тръскаха глави и накрая рухваха приспани върху каменния под. Онези, които бяха улучени от няколко стрели, падаха един върху друг на прага и допълнително задържаха наплива на Стражи. Останалите от глутницата ми също се бяха включили в битката, заемайки се с онези, които успееха да избегнат стрелите на Итън.
Конър изруга и ме издърпа върху олтара.
— Нещата не изглеждат добре, приятелю — каза Итън през стиснати зъби, докато се прицелваше. — Почти не ми останаха стрели.
— Ще ни надвият само след няколко минути — рече Конър, обхождайки помещението с поглед.
— Къде е Монроу? — попита Итън.
— Загубихме го — кръвта във вените ми се вледени, когато чух Конър да го изрича на глас.
— Е, това окончателно подписва присъдата ни — мрачно се усмихна Итън. — Някакви последни думи?
— Кала — каза Конър, — ако съумеем да отклоним вниманието им, ще можеш ли да се добереш до стълбището заедно с останалите от глутницата?
Погледнах към множеството от Стражи, които се мъчеха да проникнат в Залата през телата, запречващи входа, като ръмжаха и се блъскаха един друг.
— Дори да можех, мисля, че пътят до горния етаж ще е преграден от поне петдесетина Стражи. Никога няма да успеем да минем покрай тях.
Конър поклати глава и погледна към вратата на северното крило. Аз проследих погледа му, чудейки се дали Монроу е жив, дали все още има някаква надежда да се появи.
Оглушителен трясък и заслепяваща светкавица ме запратиха на пода; ушите ми писнаха, сякаш мълния бе ударила камъните зад нас. Стаята запращя от електричество, мирис на озон изпълни въздуха. До мен Итън простена и като се обърна, насочи арбалета си към онова, което ни беше повалило.
— Не мога да повярвам — промълви Конър, когато Адна изскочи от проблясващия портал и се завтече към него с протегнати ръце.
— Повярвай го — широко усмихната, тя му помогна да стане, но усмивката й бързо се стопи при вида на нахлуващите в стаята Стражи.