Ръмженето и виковете постепенно утихнаха, изместени от пъхтенето на младите вълци и тежкото дишане на Търсачите, от които хладният въздух се изпълни с малки облачета.
— Къде сме? — попита Итън най-сетне.
Лежеше на земята, подпрян на един лакът, а изпохапаната му ръка почиваше безжизнено на гърдите му. Сабин бе приклекнала до него и преглеждаше грозната рана. Брин, Мейсън и Нев бяха все още във вълчия си образ, заедно, малко настрани от останалите.
Адна не отговори. Тя се бе свлякла в краката на Конър, който я милваше по косата с една ръка, докато се оглеждаше наоколо.
— Като че ли се намираме на покрива на сградата до „Едем“.
— На покрива? — повтори Итън. — Вярно ли е, Адна?
И този път тя не отговори.
— Адна — настоя Итън. — Къде сме?
— Остави я на мира — озъби се Конър.
— Не се опитвам да бъда гадняр — отвърна Итън. — Но не е като да сме в безопасност. Трябва да се върнем в Денвър.
Адна бавно се изправи, ала макар че едва се държеше на крака, се дръпна, когато Конър протегна ръка към нея.
— Итън е прав. И да, наистина се намираме на покрива на съседната сграда. Ей сега ще отворя врата към вкъщи. Дайте ми само минутка.
И тя се отдалечи на няколко крачки, като се олюляваше и бършеше лицето си.
Възвърнах си човешката форма и приседнах на земята, обгръщайки коленете си с ръце. Част от мен настояваше да отида при останалите от глутницата и да се уверя, че са добре. Първото им минаване през магическия портал навярно още повече бе засилило стреса от бягството ни. Ала просто не бях в състояние да го сторя — бях прекалено зашеметена от онова, което се бе разиграло в северното крило. Затворих очи, раздирана от тъга и огромно объркване.
Досущ като баща си.
В думите на Емил нямаше никакъв смисъл. Побиха ме тръпки, когато си спомних усмивката, с която ги бе изрекъл. Защо би нарекъл сам себе си глупак? Задето бе повярвал, че може да убеди Рен да ме нарани, след като той все още ме обичаше?
Заболя ме от мъка, когато си дадох сметка, че навярно никога вече нямаше да видя Рен. А дори това да се случеше, двамата щяхме да бъдем врагове.
— Кала?
Отворих очи и видях, че Сабин бе коленичила пред мен. Приели човешката си форма, Брин, Мейсън и Нев стояха зад нея.
— Да?
Сабин преглътна мъчително, а очите й се овлажниха.
— Бях прекалено погълната от битката, за да обърна внимание, че се върна сама. Ала сега, когато сме тук, а тях ги няма…
Трудно ми бе да дишам, сякаш камък бе затиснал гърдите ми.
— Мъртви са, нали? — задавено попита Сабин.
Не можех да отговоря, гърлото ми се бе свило от болка. Взирах се в покрусеното й лице и усещах, че не искам да й разкрия истината, която бе дори по-мъчителна, отколкото тя предполагаше.
— Всички? — прошепна Брин, чието лице също бе разкривено от мъка. — Дори Рен?
— Не — промълвих.
Конър, който се беше приближил безшумно до мен, положи ръка на рамото ми.
— Видя ли ги? — попита Мейсън. — Там ли са още? Живи?
Измъчените черти на Сабин се изкривиха в гримаса:
— И ти допусна да ги изоставим?
Итън се изправи с усилие и се присъедини към нас, привлечен от нарастващото напрежение.
— Какво не е наред?
Сабин все още ме гледаше сърдито.
— Как можа!
— Кала нямаше друг избор — намеси се Конър.
— Разбира се, че е имала! — сопна се Сабин.
Дори Брин изглеждаше съкрушена от онова, което смяташе за проява на страхливост от моя страна.
Вече не бях в състояние да срещна погледа на никого от тях, затова се взирах в земята, мъчейки се да преглътна напиращите сълзи.
— Не сме ги изоставили — отвърна Конър вместо мен. — Бях с Кала, когато тя откри останалите от глутницата ви.
— Защо тогава не са тук? — присви очи Сабин.
— Останали са, Сабин — тихичко каза Нев, разтълкувал правилно скръбния поглед на Конър. — Останали са с Пазителите.
— Не! — рече Брин.
— Не е възможно! — изсъска Сабин. — Козет никога не би останала с тях!
— Вярно е — каза Конър. — Те нападнаха Кала.
— Защо им е да я нападат? — попита Мейсън.
— Емил — обясних. — Изпълняваха заповедите на Емил.
— Ами Рен? — гласът на Брин трепереше. — И той ли избра да остане?
— Да.
„Остана заради онова, което му причиних.“