— Ти познаваше ли я?
Опитах да си представя жена с къдриците на Адна и нейните кехлибарени очи. Стори ми се, че виждам как двамата с Монроу тренират с мечове в ръце и се смеят.
Конър поклати глава.
— Аз заех нейното място — отвърна той и извърна очи, за да погледне към Адна, която стоеше на ръба на покрива със сведена глава. — Навярно никога няма да узнаем дали Монроу е казал на Даяна за Рен.
Той помълча за миг, а после отново ме погледна.
— Можеш ли да го запазиш в тайна?
Кимнах, потресена от изумителните разкрития, които сякаш нямаха край — всяка нова тайна, която научавах, хвърляше света ми в още по-голям хаос.
— Благодаря ти — промълви Конър и се изправи.
Неволно се зачудих как ли ще съобщи на Адна, че има брат, за когото не е подозирала и когото не само че едва ли щеше да опознае, но и може би щеше да е принудена да убие.
Докато Конър се отдалечаваше, вниманието ми бе привлечено от гласовете на Итън и Сабин.
— Казах не — заяви Итън и се отдръпна от протегнатата й ръка.
— Не се дръж като малко дете — отвърна Сабин, от чиято ръка капеше кръв.
— Няма да пия от кръвта ти!
Итън се опита да пропълзи настрани, но се олюля, тъй като не можеше да се подпре на ранената си ръка.
— Само си помисли колко ще боли, ако го оставиш да заздравее от само себе си — увещаваше го Сабин. — И колко време ще отнеме. По моя начин ще се оправиш веднага, при това няма да ти останат белези.
— Нямам нищо против белезите — изръмжа Итън.
— Изобщо не се съмнявам, здравеняко — разсмя се Сабин. — Но каква полза от това да се покажеш голям мъжкар, ако трябва да прекараш цял месец с бинтована ръка? Да не мислиш, че ще можеш да се биеш така?
— Ама аз… — заекна Итън.
— Освен това знам, че продължаваш да кървиш и от рамото. Защо не ми позволиш да ти помогна?
— Остави ме на мира — Итън прозвуча като капризно дете, докато извръщаше лице.
— Ще го направя — каза Сабин. — Когато приключим.
И като мина зад него, тя обви ръка около гърдите му и го притисна до себе си.
— Хей!
Очите на Итън се разшириха, ала той не можа да продължи, понеже в този миг Сабин долепи кървящата си ръка до устните му. Той опита да се отскубне, но Сабин, която си бе възвърнала цялата сила на Страж, го задържа без особено усилие. Ръката й бе все така притисната до устата му, струйки кръв се процеждаха по брадичката му. Итън продължи да се противи още малко, но в крайна сметка бе принуден да преглътне. Пред очите ми по лицето му премина нещо — смесица от страх и почуда.
Сцената, която се разиграваше пред мен, ми бе толкова позната, че неволно потреперих. Сякаш виждах неясно отражение на деня, когато бях принудила Шей да пие от кръвта ми. Същото изумление се бе появило и в неговите очи. Итън сграбчи китката на Сабин, ала вместо да я отблъсне от себе си, я притисна още по-плътно до устата си, а после затвори очи и започна да пие, потръпвайки от екстаз.
Конър, който ги наблюдаваше безмълвно, не можа да възпре изуменото си възклицание, когато изпохапаната плът на Итън започна да се възстановява пред очите му. Раздраните мускули заздравяха, а кожата зарасна, без по нея да остане и драскотина. Итън все още бе със затворени очи, потънал в могъществото на вълчата кръв, разливаща се по тялото му.
Когато раната изчезна напълно, Сабин го стисна за рамото и издърпа ръката си от пръстите му.
— По-полека, тигре — промълви тя. — Ако не искаш да припадна.
Гласът й върна Итън обратно на покрива в хладната нощ и петте чифта очи, които го наблюдаваха.
Отскубна се от Сабин и скочи на крака, треперейки.
— Това…
С изопнато лице, той се взираше в Сабин и бавно отстъпваше назад. Постепенно изражението му се превърна в гневна гримаса.
— Не го исках!
— Пак заповядай — отвърна Сабин и потръпна, връхлетяна от поредния порив на ледения вятър.
Макар че изражението му бе все така сурово, Итън свали коженото си яке и й го подхвърли.
— Ще се погрижа никой призрак да не се появи по противопожарните стълби.
Призраци. Брин изскимтя и когато погледнах към нея, видях, че с изключение на Сабин, всички от глутницата бяха приели вълчата си форма и трепереха, сгушени един до друг. Усетих, че ми се повдига. Никак не ми бе трудно да си представя мъченията, които бе трябвало да изтърпят, спомените за преживените страх и болка, които щяха да останат с тях, макар че вече бяха свободни. Бавно си поех дъх, мъчейки се да облекча трескавия си мозък. Имахме късмет, че ни бяха нападнали единствено Стражи. Тях можехме да отблъснем.