— Помислете малко — продължих. — Знаеха, че ще дойдем, но ни се наложи да се бием единствено със Стражи. Не видях нито един Пазител, а без тях няма как да има и призраци.
— Какво се опитваш да кажеш? — попита Итън.
— Къде бяха Пазителите? Защо не участваха в засадата?
— Не са искали да си цапат ръцете — изръмжа Конър.
— Не — по лицето на Итън пробяга загрижена сянка. — Кала има право. Ако са искали да бъдат напълно сигурни, че няма да избягаме, защо не са използвали най-силното си оръжие?
— Ами ако са били наблизо, но не и в самата сграда? — предположи Адна, бършейки сълзите си с опакото на ръката си. — Никога досега не бях отваряла вътрешна врата. Може би са планирали да ни нападнат, след като излезем от клуба.
— Може би — казах, ала все още усещах ледените пръсти на страха по кожата си. — Но тогава защо не ни търсят там долу?
Никой не отговори.
— Е, не виждам каква полза има да седим тук и да чакаме да разберем — каза Конър. — Адна, отвори портал. Да се връщаме в Денвър.
— Аха — рече Адна. — Просто си свърши работата, така ли? Сякаш нищо не се е случило.
И тя му обърна сърдито гръб. Лош знак. Безпокойството ми нарастваше с всяка изминала секунда. Трябваше да се махнем оттук, а мъката на Адна бавеше бягството ни. Може и да бе изключително надарена, но в момент като този си личеше колко млада бе всъщност. Конър я улови за раменете, завъртя я към себе си и улови брадичката й в длан.
— Не само ти изгуби някого днес — промълви той и опря чело в нейното. — И аз, и Итън също обичахме баща ти.
Извърнах поглед, чувствайки се като натрапница в този твърде личен момент.
— Ала ти си единствената, която може да ни изведе оттук — чух да казва Конър.
Хвърлих кос поглед към тях и видях, че Адна се бе откъснала от него и вадеше камите си от колана.
— Знам — рече тя и започна да тъче.
Брин се преобрази и дойде при мен.
— Невероятно! — прошепна тя, докато гледаше как порталът изниква от нишките светлина.
Кимнах и тя взе ръката ми в своята.
— Съжалявам, че си тръгнах така, Кала. Но се случиха толкова много неща.
— Не се извинявай — казах. — Аз съм виновна за всичко.
— Не, не си — възрази Брин с твърда нотка в гласа, която ме изненада. — Ако другите са решили да останат, значи са глупаци. Вината не е твоя.
— Но Рен…
В целувката му бях почувствала колко силно ме желае, а огънят, разлял се във вените ми, красноречиво говореше, че част от мен и досега копнее за него. Тази мисъл ме хвана неподготвена и ме остави без дъх, докато отново изживявах онези ужасни първи минути в килията с Рен. Съвсем ясно виждах болката в очите му, извикана от твърдото убеждение, че няма друг избор, освен да ме нарани.
— Не — гласът на Брин се вряза в обърканите ми мисли. — Кала, не знам защо напусна Вейл, но мога да предположа. Двамата с Ансел отдавна се досещаме. Не те виня, задето реши да последваш сърцето си.
— Не е само това.
— Сигурна съм, че не е. Но дори това да бе единствената причина, пак не бих те укорила, че си тръгна. Нито пък бих те обвинила за избора, който Рен направи. Защото си е точно това — негов избор и нищо друго.
Вдигнах поглед към нея и останах поразена от обичта и прошката в очите й.
— Благодаря ти — прошепнах.
— Заради какво в живота си струва да се пожертваш, ако не заради любовта? — печално се усмихна тя.
— Звучиш точно като Ансел.
— Които си приличат се привличат — думите й ме накараха да потръпна, което не убягна от вниманието й. — Какво има?
— Нищо — побързах да кажа, тъй като не исках да й обяснявам, че и преди бях чувала нещо много подобно.
Веднъж Рен бе изрекъл почти същите думи и припомняйки си ги сега, изведнъж разбрах — това бе неговият начин да ми каже, че сме създадени един за друг. Споменът изгори гърдите ми, като жарава, изтляваща прекалено бавно.
— Нямам търпение да го видя — чух да довършва Брин и едва тогава осъзнах, че говори.
— Моля? — тръснах глава, за да пропъдя миналото.
— Ансел. Той е там, нали? В Денвър?
— Да. Само че той… — спрях, преди да съм довършила. Може би Ансел щеше да се оправи, ако Брин бе до него и му помагаше. Не исках допълнително да засилвам страха й. — Той те очаква — казах вместо това и се усмихнах.
Междувременно Адна бе довършила портала и аз го погледнах объркано. Нещо не беше наред. Не виждах стаята, от която бяхме дошли — зад магическата врата всичко бе някак неясно и тънеше в мрак.