Ханс Русенфелт — Вълче лято
Първият случай на Хана Вестер
Тя лежеше на хълбок върху обраслата с мъх земя. Заобикаляха я храсталаци.
Комари жужаха около главата ѝ, дишаше мъчително, броени вдишвания я деляха от безсъзнанието. Окото ѝ се взираше в небето, в ефирните облаци с розово-оранжеви краища.
Намираха се в разгара на горещия период. Когато светлината не угасва.
От няколко дни долавяше зловонието от инфекцията, но не възпалението щеше да я погуби. Нито гладът. Беше сита. За пръв път от много време.
Раната отказваше да зарасне независимо от опитите да я почисти. Болката и горещината се бяха разпространили и пълзяха нагоре по крака. Глутницата се приспособи към болната, спазваше нейното темпо. За известно време. После три от рожбите ѝ последваха другите, само най-малкото остана при нея. Това го обричаше на гибел.
Тя не можеше вече да ловува. А вълчето все още не се беше научило.
Бе немислимо да пипне някой млад лос, по принцип лесна жертва през светлия период, дори по-дребни плячки успяваха да ѝ се изплъзнат. А бе твърде рано за горските плодове, с които в краен случай да залъжат временно глада. Вчера намериха парче месо, частично скрито. Миризмата ѝ подсказа да бяга, но ако не бяха яли от него, нямаше да намерят сили да продължат. До скалите в края на гората, където намериха още. Още много. Едри късове. Повече, отколкото биха могли да изядат.
И тя продължи да куцука, следвана от малкото си. По едно време то забави крачка, започна да скимти и да залита настрани. Накрая се строполи и повече не успя да се изправи.
Тя остана при него, докато се увери, че е мъртво. После продължи. Не стигна далеч. Спазмите и тръпките не ѝ позволиха. Рухна върху мъха и остана просната на хълбок.
В горещината. Под светлината. Под неугасващата светлина.
Първа глава
Всичко протече по план.
Пристигнаха първи, паркираха джипа и черния мерцедес един до друг върху утъпканото от автомобили открито пространство насред гората, което лесовозите и дърводобивните машини използваха като товарна площадка и обръщало. Радиаторите на колите бяха обърнати към тесния горски път, по който бяха дошли. Прозорците — свалени. Единствено нощните птичи песни нарушаваха абсолютната тишина, преди бръмченето на двигател да извести пристигането на финландците.
Зададе се „Волво XC90“, също черно. Вадим видя как Артьом и Михаил извадиха оръжията си и слязоха от мерцедеса, докато той и Люба излизаха от джипа. Той харесваше Люба. Струваше му се, че и тя си пада по него. Няколко пъти бяха излизали да пийнат бира. Когато я попитаха с кого предпочита да пътува, тя избра него. Сега за момент той се поколеба дали да не ѝ каже да изчака в джипа, да залегне на пода вътре, защото го гложди предчувствие, че нещо ще се обърка. Но ако го направи, после какво?
Ще офейкат заедно? И ще живеят весели и честити до края на дните си?
Невъзможно, след като тя разбере каква е работата. Люба никога не би тръгнала срещу Загорни. Не харесваше Вадим чак толкова, беше сигурен. Затова не ѝ отправи никакво предупреждение.
Волвото спря на няколко метра пред тях и от него слязоха четирима финландци. До един въоръжени. Огледаха се подозрително и се пръснаха.
Настана тишина.
Затишие пред буря.
Тарторът на групата, едър мъжага с обръсната глава и племенна татуировка около едното око, кимна на най-дребния и най-слабия от четиримата. Той си прибра пистолета в кобура, заобиколи волвото и отвори багажника. Вадим отстъпи няколко крачки заднешком към багажника на джипа.
Тук приключваше общият им план.
И започваше неговият самостоятелен.
Куршум, изстрелян от пушката със заглушител, се заби под окото на едрия финландец, застанал най-близо до колата. Внезапен взрив от раздробени кости, кръв и мозък, когато секунда по-късно куршумът излезе от задната част на главата, подтикна другите да действат инстинктивно.
Всички откриха огън почти едновременно.
Всички без Вадим, който се прикри зад джипа.
Мъжът с татуираното лице изрева гръмко, а Михаил бе мигом повален с четири-пет смъртоносни изстрела в гърдите. Артьом отвърна на огъня. Два куршума улучиха татуирания, той политна назад, но си възвърна равновесието и обърна оръжието към Артьом, който се хвърли зад мерцедеса, ала закъсня. Няколко куршума пронизаха крака му. Той изкрещя от болка и се срина върху сухия чакъл. Кървящ, татуираният финландец продължи да крещи и да стреля, докато отстъпваше към волвото, твърдо решен да се измъкне жив. Само след секунда обаче се строполи на колене. От гърлото му се изтръгна задавено гълголене. Изпусна оръжието си и притисна две ръце към остатъка от надупчената си шия.