Братята се спогледаха над покрива и Мико леко вдигна рамене.
— Пет бона — отсече Юри.
Пет хиляди евро. Значи, около 50 000 шведски крони. УВ беше очаквал повече. Предложената сума беше направо смешна.
— Колата струва половин милион — опита той.
— Ако не те урежда, върни се с нея в Хапаранда.
УВ въздъхна. Намираше се в най-неизгодното положение за преговори и го съзнаваше. Беше изключено да се върне с мерцедеса в Швеция. Не искаше да му се мярка повече пред очите.
— Пет сега и пет, като оставя другия мерцедес.
Юри кимна. Споразумяха се. Финландецът тръгна, УВ го последва. Кабинетът беше по-голям от неговия, по-светъл, по-добре обзаведен — диван в единия ъгъл и телевизор на стената. Юри отиде до големия сейф на стената и го отвори. Преброи петдесет зелени банкноти по сто евро, подаде ги на УВ, върна остатъка в сейфа и заключи.
УВ се взираше в парите в ръката си. Знаеше какво трябва да направи, знаеше защо, и все пак изпитваше вътрешна съпротива. Чувстваше и гняв, и разочарование, че за да реши финансовите проблеми на семейството си, се налага да се върне няколко нежелани стъпки назад. Да се върне в престъпните среди. Да се забърка в нечисти сделки. А си бе обещал да не се докосва повече до наркотици. Бяха страшен бич. Беше виждал какво правят с хора, с приятели, с младежи, още деца, но приключи с дрогата най-вече защото знаеше, че ако го пипнат, пак ще го вкарат на топло. Какво ще стане тогава със Стина и Лувис? Институциите вече бяха абдикирали от ангажиментите си към тях, бяха проявили тотално бездушие. Как да разчита на подпомагане от социалните, ако той влезе в затвора? Но какъв избор му оставаше? Абсолютно никакъв.
— Имам още нещо за вас — добави той.
Юри го погледна любопитно. УВ му каза за амфетамина. Колко е, колко пари иска за него. Наду цената, за да има накъде да сваля. Спазариха се за осем.
— Трябва ми малко време да намеря кинтите. — Юри му протегна десница, за да скрепят сделката.
— Няма проблем.
— Ще ти звъннем. Мико ще те закара до Хапаранда.
УВ помоли Мико да го спре пред магазин „Макси“ в Хапаранда. Напазарува хранителни продукти, без изобщо да гледа цените. Наслаждаваше се на възможността да вземе каквото му се яде, каквото обича Стина. Изпитваше истинско удоволствие. Доколкото позволяваха обстоятелствата. 5000 евро в джоба. И още толкова в най-близко бъдеще. Щяха да стигнат за страшно много часове с личен асистент за Лувис, а заедно с парите, които бе взел от Кенет, и с петнайсетте процента от продажбата на амфетамина, чертаеха светло бъдеще. За дълго, дълго време напред.
Шейсет и първа глава
Щепан Хорват беше в ареста. От прокурора зависеше дали ще го задържат, или не. В чисто човешки план Александер му съчувстваше. Заплахата срещу семейството му определено беше смекчаващо вината обстоятелство, но нямаше как да се пренебрегне извършеното от него правонарушение. В най-лошия случай, ако се докажеше, че действително с негова помощ блондинката се е сдобила с информация от участъка, която да я отведе при Фуке и другите жертви, Хорват щеше да бъде подведен под отговорност за съучастие в убийство.
Но всичко това щеше да почака до утре, сега имаха по-важни задачи.
Качваше се по стълбите към заседателната зала, обзет от същото напрегнато очакване, каквото бе изпитал и от съобщението на Гордън какво е открила Хана. Пробив в разследването. Вярно, посещението в дома на Хорват не им донесе очаквания обем сведения, но все пак разполагаха със снимка. Александер изиска видеозаписи от няколкото охранителни камери в града. При наличния софтуер за лицево разпознаване щяха да сравнят паспортната снимка с всички възможни регистри. И шведски, и международни. Гордън остана при Хорват; чакаше криминалистите. В най-добрия случай щяха да получат пръстови отпечатъци или дори ДНК от плика и снимките, които предадоха за анализ.
Влезе в кухненския бокс и се закова на място: на синия диван седеше момиченце, а на масата отпред имаше бутилка кока-кола, хартиен плик с канелени кифлички и айпад.
— Здравей… — изненадан поздрави той.
— Здрасти — отвърна тя на фински, без да откъсва очи от екрана.
— Какво правиш тук?
— Olen täällä idiootin kanssa.19
Александер разбра само третата дума. Вероятно обяснението за присъствието на момичето се намираше в заседателната зала. Влезе и затвори вратата след себе си.
— Чие е детето отвън?
— Мое — отвърна Лудвиг. — Всъщност е дъщеря на приятелката ми. Не намерих кой да я гледа.
Александер се обърна и погледна стената зад гърба си. Върху екрана стояха две снимки. Едната — оригиналът от Хорват. На другата с помощта на компютърна програма бяха сменили русата коса с черен „паж“.