— Знаем ли коя е?
Последвалото мълчание даваше достатъчно красноречив отговор.
— Още не — обади се най-накрая Лърч, след като никой друг не пожела да обели дума.
— Камерите в града? От тях не излезе ли нещо?
— Още не сме я засекли на нито един видеозапис — каза Пер-Улуф. — Започнах с камерите най-близо до участъка. Всеизвестно е, че не са много. Има риск да е успяла да се добере дотук, без да попадне в обсега на някоя от тях.
— Или просто ги е избягвала. Изглежда доста обиграна — вметна Лудвиг.
Александер погледна снимките. Обиграна, и още как. Хапаранда обаче не беше голям град, имаха снимка на блондинката, а Александер разполагаше с хора, ресурси, технически възможности и достъп до всевъзможни регистри.
Щяха да я намерят. Да я пипнат.
Вратата се отвори и прекъсна мислите му. Влезе Са̀ми Ритола с чаша кафе и три кифлички. Александер му се бе обадил да го извика на оперативка, когато се обади и на всички други, но, разбира се, финландецът се домъкваше чак сега. Понякога му се струваше, че финският колега нарочно му прави напук, за да го дразни.
— Много хубаво, че дойде да ни правиш компания. — Ехидният тон на Александер не изискваше превод, за да се разбере смисълът на казаното. Все пак Морган повтори изречението на фински.
— Последните ще станат първи — отвърна Ритола и натъпка една кифличка в устата си.
Без да бърза, седна на обичайното си място откъм по-късата страна на масата. Видя обаче снимките на екрана и с ококорени очи ги посочи.
— Защо там има снимка на Луис?
Всички в залата се обърнаха към него. Морган дори забрави да преведе.
— Моля? — сепна се Александер. — Тази жена Луис ли се казва?
— Познаваш ли я? — попита Хана.
— Зависи какво разбираш под „познавам“. Спал съм с нея. — Той гледаше Александер, докато Морган превеждаше. — Отседнали сме в един и същи хотел.
Шейсет и втора глава
Тя умееше да чака.
Това не значеше, че чакането ѝ е приятно. Точно сега например, когато нямаше какво друго да прави, освен да се надява последното ѝ посещение при Денис Ниеми да даде резултат, чакането я изнервяше. Планът ѝ предвиждаше да му даде още два дни да раздуха слуха, че се е завърнал към търговията с наркотици.
Това беше най-добрият ѝ шанс. Впрочем, единственият ѝ шанс.
Ако и този опит се окажеше безплоден, щеше да ѝ се наложи да преосмисли стратегията си кардинално. И навярно да проумее, че човекът, блъснал и заровил Вадим Тарасов, не смята да се разделя с дрогата. Или поне не сега, не тук. Не в Хапаранда.
Колкото до парите, откраднати заедно с наркотиците, по принцип нямаше как да се проследят. Ако крадецът си купи къща или кола, похарчи ги за екскурзия в чужбина, вложи ги в акции или в луксозни стоки, Катя никога няма да го разбере. Осигури си свободен достъп до целия полицейски участък, но пак не се сдоби с полезна информация. Доколкото разбра от прегледаната документация, разследващите нямаха нови теории и бяха стигнали до задънена улица. Последната следа — заграденият периметър върху картата в офиса на Хана Вестер — се бе оказала погрешна.
Поредната погрешна следа. Необичайно много като за Катя.
Но и самата задача беше необичайна.
Колкото повече размишляваше, толкова по-невъзможна ѝ изглеждаше тази мисия. Обичайно ѝ „поръчваха“ едно или няколко лица, но ѝ даваха имената им. Понякога аларма, охрана или бронирано стъкло защитаваха мишените. Понякога се намираха на тайни — както се заблуждаваха — места. Друг път живееха нормален живот, без изобщо да подозират, че някой е платил крупна сума, за да им попречи да продължат. Но винаги ставаше дума за хора, заобиколени от други хора, които на свой ред можеха да бъдат подкупени, заплашени, подведени и измамени. Винаги — кога по-лесно, кога по-трудно, но винаги — се намираше начин да се набави информация къде се намират и как човек да се добере до тях.
Никога не я бяха изпращали на мисия да открие нещо, което всеки, навсякъде, би могъл да държи. Първоначално ѝ прозвуча като фасулска работа: заминава за Швеция, намира саковете, очиства крадците и се прибира. Изглежда, именно по тази причина допусна елементарни грешки. Това обяснява защо понякога футболните грандове падат от по-неизвестни отбори — подценяват противника, понеже на хартия се води слабак. След първото полувреме осъзнаваш, че губиш мача, ама става трудно да презаредиш, да се върнеш на терена и да биеш. Грешката на Катя беше именно че подцени задачата. Предварително реши, че мачът вече е свирен. После се появи Чичо и ѝ разбърка ума.