Заради него се стигна до събитията от нощес.
Кофти, но Катя не се безпокоеше прекалено.
Очакваше полицията да започне да издирва младата двойка, но най-рано след едно денонощие. Ако пък в къщата не откриеха никакви следи от насилие и всичко сочеше за отпътуване на двамата съпрузи по собствена инициатива, щеше да мине още време, преди да назначат по-подробна проверка на случая.
Преди да започнат разследване.
Преди престъплението да стигне до знанието на Чичо.
Тя се нуждаеше от време. В момента то отлиташе безрезултатно. Дали да не си начертае план за действие въз основа на предположението, че парите и дрогата са напуснали града? Полицията не застъпваше същото мнение, но ако Денис Ниеми не ѝ дадеше някаква информация, Катя щеше да се види принудена да допусне и тази вероятност. И това обещаваше да повиши значително шансовете ѝ да намери откраднатата пратка.
Включеният ѝ телефон върху бюрото звънна. Тя отговори. Слуша няколко секунди и помоли да се обади след малко.
Най-накрая добри новини! Първите от цяла вечност.
Извади от сейфа валтера и заглушителя, закрепи ножа към глезена си, излезе от стаята, после и от хотела. За пръв път — с надеждата скоро да си тръгне и от този град, и от тази страна.
Шейсет и трета глава
Оживено и съсредоточено разискваха следващите стъпки, най-подходящия начин да продължат. Хана беше сигурна, че всички изпитват едно и също: незабавно да изхвърчат от конферентната зала и да щурмуват хотела с всички налични сили. Но, при цялото им нежелание, се налагаше да се въоръжат с търпение. Очакването да арестуват блондинката беше толкова напрегнато, че се усещаше като отделно същество в стаята.
Въздухът беше наелектризиран. Зареден.
Александер прекъсна дискусията и набра Градския хотел да попита на рецепцията дали Луис си е в стаята.
Не била.
Тъкмо излязла.
Бяха я изпуснали на косъм.
Не се била отписала от хотела обаче. Хикса инструктира служителката да не мърда от рецепцията и да му се обади веднага щом Луис Андершон се върне. Без Андершон да разбере, разбира се. Респектирана от сериозния му глас, рецепционистката дори не попита защо. Обеща да изпълни поръчението.
Не знаеха коя е Луис Андершон, но щяха да узнаят, когато се върне. Едва след това щяха да продължат с плановете. Не посмяха да разположат свои хора да наблюдават хотела. Жената беше изкарала няколко работни дни в участъка и най-вероятно познаваше всички по физиономия. Най-безопасно беше да изпратят Са̀ми. Той бе отседнал в хотела, при това на същия етаж като Андершон, и тя знаеше, че е полицай. Бил ѝ казал, докато я свалял на бара.
— Сигурно затова ти е пуснала — подхвърли замислено Морган. — За да измъкне информация.
— Ти да не мислиш, че ще тръгна да ѝ издавам вътрешна информация? — Са̀ми бе смутен от възможността младата жена да го е избрала не заради чара и неустоимата му външност.
— Няма да си първият — отвърна сухо Хана.
— Щом сега стаята ѝ е празна, според мен трябва да разположим някого вътре.
— Защо?
— За да я хванем натясно. Тя се връща, вие влизате след нея, тя се качва в стаята, вие я следвате, аз я изненадвам вътре.
— Ти?
— Пиши ме доброволец.
На Хана идеята ѝ се стори добра. Ако по някаква причина не успеят да се приближат до нея заради други гости в хотела и тя стигне безпрепятствено до стаята си, не беше изключено да се случи беля. Не знаеха с какво оръжие разполага, а очевидно тя не изпитваше никакви скрупули да отнема човешки живот. Не можеха просто ей така да опразнят площада, защото щеше да изгледа подозрително, ако изведнъж изчезнат всички скърбящи, които от вчера непрекъснато се стичаха там. Автомат през прозореца бързо би довел до огромна трагедия. В този смисъл присъствието на свой човек вътре, който евентуално да я предотврати, звучеше далновидно, но крайното решение зависеше от Хикса.
Както и да се обадят в общината и да поискат някой незабавно да отключи сградата на общината. Оттам щяха да имат безпрепятствена видимост към главния вход на хотела. Възложиха на Морган да заеме позиция в някоя канцелария с изглед към площада.
Задния вход, към паркинга на хотела, щяха да наблюдават от порутена изоставена сграда по „Сташунсгатан“. Магазините на приземния етаж бяха празни. От месеци прозорците бяха облепени с листове кафява хартия. Оттам щяха да държат под око хотела без риск някой да ги види отвън. Нямаше време да изясняват кои са собствениците и да се свързват с тях за разрешение.