Александер даде на Лърч и Пер-Улуф картбланш да влязат в сградата. В най-лошия случай щеше да се наложи полицията да плати обезщетение за някоя счупена брава или рамка на врата.
Решиха Лудвиг да си облече суитшърт, да си вдигне качулката и да се смеси с опечалените на площада.
Хана щеше да пътува в една кола с Гордън, когото очакваха всеки момент — Александер го беше извикал от ареста, където разпитваше Хорват, още щом Ритола пусна бомбата, че познава заподозряната. Решиха да се разположат на улица „Пакхюс“, пред пицарията. На достатъчно разстояние, за да не привличат внимание, и същевременно да са достатъчно близо, та да се намесят за секунди.
— Ще седя в помещението зад рецепцията — завърши инструктажа Александер. — Оръжия и жилетки. Комуникацията, възможно по-лаконична, да се извършва на трети канал. Да запретваме ръкави. Искам всички да са по местата, когато тя се прибере.
— Ами аз? — попита Са̀ми.
— Ти поемаш стаята ѝ — кимна Александер.
Морган преведе и Са̀ми се усмихна доволно.
Мобилизирани и решителни, те се приготвиха. Хана одобряваше плана. Не разполагаха със специално обучени и специално оборудвани полицаи. Струваше ѝ се правилно в акцията да участват само служители от участъка в Хапаранда и да не се включват колеги, дошли за подкрепление от други места. „Външните“, колкото и способни и добронамерени да са, винаги създават тревоги. Вярно, Луис беше въоръжена и изключително опасна, но те бяха осем полицаи. Водеха ѝ с огромна преднина. Тя не знаеше, че са я разкрили, че са ѝ устроили засада. Трябваше да се справят.
На излизане Лудвиг се сепна.
— Мамка му, а какво ще правя с Хелми?
„Доведената дъщеря“, предположи Хана. Александер въздъхна раздразнено.
— Дявол да го вземе, Лудвиг. Просто намери решение.
— Евелина ще се прибере чак късно през нощта.
— Намери решение!
Хана не чу продължението. Спусна се бързо по стълбите, взе си оръжието, облече под куртката бронежилетка, взе една и за Гордън и излезе да го чака навън. Тъкмо мина през вратата, и той се зададе тичешком към нея.
— Пипнахме ли я?
— Знаем къде ще се появи. — Хана му подхвърли жилетката. — Ние двамата сме в кола по „Пакхюс“.
— Моята ли?
— Примерно.
След осем минути и четирийсет и седем секунди всички потвърдиха по радиостанцията, че са на позиция.
И сега чакаха.
Шейсет и четвърта глава
Миришеше по-различно. Това беше голямата разлика. Въздухът не лъхаше на спарено, а на простор. Не се беше замислял за това, но сега го усещаше, докато седяха сгушени на дивана и заедно гледаха филм. Стина ухаеше на шампоан, на сапун и на козметичен крем, който бе намерила в банята. Но не беше само това. Целият апартамент създаваше усещане за чистота и свежест, не на болница.
Бащата на Стина я докара до Хапаранда и я остави отвън. Не влезе да поздрави нито Денис, нито Лувис. Стина влезе и той я посрещна с изненада още от прага. Ще излязат само двамата. Нищо специално. Рони, негов приятел от детството, с когото още поддържаше връзка, щял да отсъства от дома си няколко седмици — заминал на гости на роднини на юг, а после щял да ходи на фестивала в Роскиле. Та Рони предложил на УВ да използва жилището му в една от боядисаните в жълто двуетажни къщи по улица „Окер“.
Малък двустаен апартамент — Рони и приятелката му нямаха деца. Благодарение на това предложение УВ и Стина щяха да прекарат една вечер, една нощ и една сутрин заедно, без да се съобразяват с асистенти или да се будят от шума в стаята на Лувис. Дванайсет-четиринайсет часа, през които ще бъдат само двамата.
Още с влизането тя го прегърна силно, впи устни в неговите и започна да го разсъблича. Спомня ли си за какво говориха снощи? УВ си спомняше. Тогава най-добре веднага да се захващат; навярно ще отнеме време, докато се получи. Стина наистина искаше пак да стане майка. Да изпържи и втората палачинка.
Правиха секс без предпазни средства в леглото на Рони. После Стина лежа по гръб с вдигнати крака и възглавница под дупето. От време на време повдигаше ханш към тавана, за да се стичало по-надолу, както се изрази.
— За онова сравнение с палачинката… — подхвана УВ, след като известно време лежаха мълчаливо и той си позволи да се отпусне.
— Да?
— Не го споменавай пред хора.
— Защо?
— Защото несполучилите палачинки се изхвърлят на боклука.
— Ама аз не исках да излезе така — заоправдава се Стина. По гласа ѝ УВ усети колко е обидена, задето е допуснал вероятността да ѝ мине през ум такова нещо. — Казах го с любов. Ако първата палачинка се скъса, продължаваш, докато изпържиш задоволително хубава.