УВ мълчеше. Надяваше се Стина сама да си даде сметка как звучи сравнението; обяснението ѝ ни най-малко не смекчи първоначалното обидно внушение.
— Пак не прозвуча добре, но ти разбираш какво имам предвид.
Обърна се към нея. Нито за миг не се съмняваше, че ако им се роди здраво дете, Стина ще живне, ще се чувства по-щастлива и ще има сили за повече. Съмняваше се обаче дали това ще я направи по-грижовна майка на Лувис. Но какво ще спечели, ако продължи да чопли проблема? Знаеше колко трудно ѝ е на Стина. Колко много иска да обича дъщеря им безрезервно, какви неистови усилия полага, за да го постигне.
— Разбирам — увери я той и нежно я погали по бузата. — Но недей да говориш за Лувис по този начин.
— Няма.
— Добре.
Стина се надигна, хвърли настрани възглавницата, мушна се под неговата завивка и го прегърна. Правиха секс още веднъж.
После заедно си взеха душ, облякоха си удобни домашни дрехи, разтегнаха масата в малката светла кухня, обзаведена с мебели от ИКЕА, и хапнаха каквото беше напазарувал УВ. После занесоха в дневната бутилка вино, чипс, ядки и кока-кола — УВ отказа да пие алкохол, очакваше по-късно да му се отвори излизане с колата — разположиха се на дивана и на голямата плазма на стената си пуснаха филм по избор на Стина. УВ гледаше разсеяно, преметнал ръка през рамото ѝ. Вдишваше уханието на измитата ѝ коса и на апартамента. Отпусна се и се почувства отлично. Не си спомняше кога за последно бяха седели така. Кога за последно бяха разполагали с толкова много време един за друг. Било е отдавна. Но това щеше да се промени. Това щеше да се превърне в новото им нормално.
Телефонът му звънна. Юри. Без да спира филма, той стана от дивана и вдигна. Направи няколко крачки към вратата и застана гърбом към Стина. Говореше тихо, почти шепнешком. След трийсет секунди затвори и се обърна към Стина:
— Налага се да изляза за малко.
— Сега ли? — Тя се понадигна на дивана.
— Трябва да уредя един въпрос.
— Добре.
Стина, естествено, си даваше сметка, че приходите от сервиза не стигат да се плаща за толкова часове помощ от асистент и за такава романтична вечер. Таратайките, които УВ стягаше за финландците, също не носеха кой знае колко пари. Догаждаше се, че нещо незаконно налага УВ да излезе в момента.
— Ще се забавиш ли? — попита кратко тя.
— Максимум час.
— Само умната.
Ако искаше да научи повече, да разбере всичко, щеше да го попита. Тя не го направи. УВ отиде до дивана, наведе се и я целуна.
— Само го пусни от твоя телефон. — Той кимна към плазмата и излезе.
Шейсет и пета глава
Откакто Луис Андершон се нанесе в хотелската стая, на дръжката на вратата непрекъснато висеше табелка „Не безпокойте“. От пристигането ѝ никой не бил влизал да чисти, уточни служителката, която му отключи. И въпреки това в стаята цареше безупречен ред, забеляза Са̀ми, докато любопитно изследваше обстановката. Хавлиените кърпи висяха сгънати върху електрическия сушилник в банята. Всички съдове за хранене бяха подсушени, шишенцата с шампоан, балсам и сапун — спретнато подредени от едната страна на мивката, а от другата — донесените от гостенката бурканчета, флакони, тубички. Пред огледалото имаше две стойки с перуки: русата, с която идваше на работа в участъка, и средно дълга, пепелноруса с бретон. Леглото беше грижливо застлано, кошчето за смет — празно, бюрото — в безупречен ред, лаптопът ѝ — точно в средата му. Са̀ми дори не си направи труда да го отвори. Сто на сто се влизаше с парола. Отвори гардероба. Гледката не го изненада: прилежно закачени или сгънати дрехи. Навярно подредбата се подчиняваше на система, макар и непонятна за Са̀ми. Сейфът беше отворен и празен. Никъде не откри вещ, която да им подскаже коя е тази жена и защо е тук. Стопроцентова професионалистка.
Ритола се приближи до прозореца, повдигна дебелото перде с показалец и през пролуката надзърна към площада. Реши да не отлага повече. Да хване бика за рогата. Седна в единия фотьойл. Извади си телефона и набра номер.
— Обажда се Са̀ми. Той там ли е? — попита, когато отсреща му вдигнаха.
Имаше нагласата да чака дълго и през това време да си преповтори наум каквото беше намислил да каже, но плътният глас на Загорни прозвуча в ухото му веднага:
— Какво искаш?
— Знаят коя е.
— Кой знае коя коя е?
— Полицаите знаят кого си изпратил, за да прибере твоето — уточни Са̀ми, като внимаваше в гласа му да не се прокрадне дори нотка на раздразнение, макар да беше сигурен, че Валерий е разбрал смисъла на думите му още първия път. — В момента съм в хотелската ѝ стая.