След километър отби и спря на уреченото място. Върху ръждясала бариера, преграждаща обраслия път, стърчеше потрошена табела със знак за забрана на движението на превозни средства. Зад бариерата, на една поляна, имаше камара от бетонни блокове, навярно останали от строеж и захвърлени тук. Може би от общината, може би от другиго. УВ слезе от колата, заобиколи бариерата и тръгна към гората. Дъждът беше спрял, но той усещаше как влагата от избуялата трева прониква през гуменките и крачолите на панталоните му. Стигна до бетонните блокове, предпазливо приседна на един, погледна си часовника. Изглежда, беше пристигнал пръв. Освен слабото шумолене на вятъра в дърветата не се чуваше нищо. Дъждът бе накарал птиците да замлъкнат и бе прогонил насекомите.
— Не ми ли повярва, като ти казах, че имаме общи познати? — прозвуча внезапно глас зад гърба му.
УВ мигом скочи на крака. Позна гласа, знаеше кого ще види още преди да се обърне. Луис — рускинята или дявол я знаеше каква е. Стоеше небрежно облегната на един бетонен блок с пистолет в отпуснатата до тялото ръка. УВ не я видя, когато пристигна, а след това не чу шум от приближаващ се човек. Майчице, направо му изкара ангелите.
— Братя Пелтари ми се обадиха веднага.
По лицето ѝ се изписа едва ли не съчувствие. УВ беше напълно сигурен, че тя не изпитва капчица жал към него.
— Всичко е в колата. — Той кимна към мястото, където беше паркирал.
— Знам.
— Вземи ги.
— Така и ще направя.
УВ изпитваше недвусмислено предчувствие, че тя няма да се задоволи само с това. Усещаше как сърцето му блъска в гърдите. Бавно, внимателно започна да отстъпва заднешком. Тя не помръдваше. Деляха ги двайсетина метра. УВ не беше бърз, намираше се в лоша кондиция, но бе изплашен, обезумял от страх. Разчиташе адреналинът и стресът да му осигурят известно предимство. Продължаваше бавно да увеличава разстоянието помежду им, а психически се мобилизираше да се обърне и да хукне, колкото го държат краката.
— Извинявай — вдигна ръце във въздуха с надеждата да я умилостиви.
Тя продължаваше да стои неподвижно. Той имаше шансове да ѝ избяга. Разбира се, че имаше шансове. „О, боже, моля те, дай ми шанс“.
— Кой ти ги даде? — попита тя.
— Извинявай — повтори той и усети как по бузите му се затъркаляха сълзи. Просто преляха от очите му. — Моля те. Пощади ме.
Не искаше да умре. Наистина не искаше да умре. Мислеше за Лувис, за Стина на дивана в дома на Рони. Не, УВ не можеше да си позволи да умре.
— У кого са парите?
В отговор той само поклати отчаяно глава, отстъпи още крачка назад, внимавайки къде стъпва. Само сега да не вземе да се спъне. Търсеше твърда почва, за да се оттласне. Май усети по-стабилна повърхност под краката си и си пое дълбоко дъх.
И хукна.
Краката бягаха с все сили, ръцете се размахваха покрай тялото. Никога през живота си УВ не бе тичал по-бързо. Вече виждаше паркираната кола и напрегна мускули, за да набере скорост. Нямаше представа къде е рускинята, не смееше да надзърне през рамо. Продължаваше да бяга. Стигна до бариерата. Ще успее. Какво е това? Слаб пукот ли чу, или само така му се стори? Да не би тя да стреля по него? Или стреля със заглушител, или кръвта бумти толкова силно в главата му, че той не чува изстрелите. Така или иначе тя не улучи. УВ беше невредим.
Внезапно обаче видя как колата се килва на една страна пред очите му и осъзна, че рускинята не е пропуснала целта си. Стреляла е в гумите, не в него. Куршум спука и другата предна гума и колата се наклони напред. Какво разстояние можеше да измине той със спукани предни гуми? Достатъчно, за да се измъкне? Но докато отвори вратата, докато скочи в колата, докато запали…
Нямаше шанс.
Не и при положение че тя бе уцелила гумите от бог знае колко метра.
УВ продължаваше да бяга, гърдите му горяха, но той не обръщаше внимание. Просто бягаше. През пътя. Огледа се в двете посоки. Молеше се да се появи някой. Никой не мина. Прескочи канавката отсреща. Май усети метален вкус в устата, без да е сигурен. Дори не знаеше дали все още диша. Чувстваше как губи скорост; напрегна сили, но тялото му не се подчини. Втурна се между младите брези, които го шибаха в лицето, и излезе на железопътен насип. Оттатък се простираше гора. Истинска гора. Гъста и зелена. Там можеше да се скрие. Да се измъкне, поддържайки разстоянието помежду им. Стига само да пресече коловоза. Мобилизира последните си сили. Изкачи насипа и тъкмо да се спусне отвъд, нещо прониза крака му и той падна. Без да чуе изстрела, разбра, че е ранен, когато се чу как вие от болка и видя как каменистият насип се приближава към него. Просна се в цял ръст и се претърколи от другата страна. Ожули лицето и ръцете си, но болката беше несравнима с болката в крака. Поне за малко обаче се скри от полезрението на преследвачката си.