Има шанс, имаше, разбира се, о, боже, моля те, дай ми шанс!
Изправи се и закуцука навътре сред дърветата. Не стигна далеч. Изнемощял, се свлече зад широкия ствол на един бор и се опита да притаи дишането си. Панталоните му бяха подгизнали от кръвта, бликаща от раната в бедрото.
Толкова много кръв. Твърде много кръв.
Притисна ръце към раната, задиша накъсано, пресекливо. Чу как тя се спусна по насипа и се закова намясто. УВ затвори уста. Дишаше повърхностно през носа. Чуваше я как приближава. По кръвта ли се ориентираше? Следваше кървавата диря? Нима е толкова просто? Той стисна очи. Настана пълна тишина.
Отвори очи, тя седеше приклекнала на няколко метра пред него. Държеше пистолета наведен към земята.
— От кого взе дрогата? У кого са парите?
Разплакан, УВ само поклати глава. Пот, сълзи и сополи се стичаха по лицето му, но той не направи дори опит да ги избърше. Нямаше сили. Зрението му се замъгляваше, чувстваше се зашеметен и му се повдигаше.
— Кажи ми и ще те оставя жив.
Той я гледаше с празен поглед. Съмняваше се дали изобщо е в състояние да ѝ отговори. Дишаше с мъка, на пресекулки. Шок. Беше изпаднал в шок. Тя се наведе напред, хвана брадичката му и я повдигна.
— Ще взема дрогата от колата ти и ще отида да прибера и парите. Стига да спреш кръвотечението, ще оцелееш.
— Ти… го спри… и… ще ти кажа.
Тя погледна ранения му крак. С всяка изминала секунда той я виждаше все по-размита и по-неясна.
— Последен шанс. Кой ти даде дрогата? У кого са парите?
Не направи никакъв опит да му помогне. Да го спаси. Искаше само да изтръгне нужната ѝ информация. Значи, беше твърде късно. УВ не искаше да умре, но си отиваше. Осъзна го.
— Лувис…
— Какво?
— Дъщеря ми… болна е.
В ума му звучеше по-различно, напомняше любовно обяснение; колко много обича Лувис въпреки неспособността ѝ някога да отвърне на любовта му; как е искал да ѝ осигури по-добър живот, още дълго да ѝ бъде опора, да се грижи за нея. За секунда успя да си представи Лувис и Стина. Топлината, която го обля при вида им, се смеси с тревожността и скръбта, задето ги оставя. После изпадна в несвяст.
— Мамка му!
Тя усети как цялото ѝ тяло натежа от униние при вида на мъртвия УВ, облегнат на дървесния ствол. Поредният неуспех. Дрогата почти сигурно беше в колата му, но Катя се нуждаеше от име, за да намери парите. Финландците, които издадоха монтьора, не знаеха от кого е взел стоката. И Катя трябваше да измъкне тази информация от него. Навярно щеше да успее, ако нещастникът не беше пукнал толкова бързо. Шокът и задъхването от бягането увеличиха кръвозагубата от разкъсаната бедрена артерия и той се гътна за нула време.
Не ѝ вървеше и това си беше.
Разочарована, заряза УВ, изкачи насипа, прекоси пътя и отиде до колата му. Локализирането на половината от задигнатата плячка бе по-добре от нищо, но не беше достатъчно. Не можеше да се върне, преди да е открила всичко, а в момента нямаше представа къде да търси.
Отвори багажника. Вече беше виждала този сак.
Когато по-рано Катя се бе отбила при УВ да докара мерцедеса подарък, в сервиза се засече с друга посетителка. Тогава жената носеше същия черен сак. Катя се замисли дали УВ не спомена някакво име, когато я прати да изчака в офиса. Не. Все едно. Нямаше да е особено трудно да намери тази жена.
Катя се хвана на работа с подновена енергия.
Най-напред пренесе сака с дрогата в своята кола, паркирана малко по-нататък. После прекоси релсите, върна се в гората и започна да влачи УВ през коловоза. Катя изпълняваше повечето си поръчки в градска среда, където отвсякъде я дебнеха потенциални свидетели, мобилни телефони и охранителни камери. Рядко населеният тукашен район несъмнено облекчаваше работата ѝ. Откакто УВ пристигна и паркира, не беше минавала жива душа. Остана си безлюдно и докато в течение на няколко рисковани минути Катя го извлече през пътя и го натъпка в празния багажник на колата му. Качи се, подкара колата и стотина метра по-нататък свърна в гората и я паркира на що-годе скришно място. Важното беше да не я открият през следващите няколко часа, защото иначе жената със сака щеше да разбере, че УВ е мъртъв, да се изплаши и да офейка с парите. Половин денонощие, не повече — и Катя щеше да довърши мисията си.
Утре ще се прибере в Санкт Петербург.
Напредък. Успех. Най-после.
След половин час Катя видя как Хапаранда изплува от сивкавата дрезгавина и усети каква силна потребност е изпитвала нещата най-после да потръгнат.