На площада пред хотела се мотаеха едва няколко души, отчете тя, когато пое по Търговската улица. Времето и късният час най-вероятно си казваха думата. На паркинга пред главния вход имаше няколко свободни места. По навик, преди да влезе в паркинга, хвърли поглед към прозореца на стаята си на последния етаж. Веднага изключи мигача и продължи направо с досегашната скорост.
Полюшване. Тясна пролука между спуснатите завеси, само за секунда, но несъмнено завесите се бяха открехнали.
В стаята ѝ имаше човек.
Хладнокръвно продължи напред. Налагаше се да прецени какво става. Най-вероятно беше Чичо. Но защо ще идва пак само едно денонощие след предишното посещение? Все пак нищо не се бе променило. Освен това тя дълбоко се съмняваше, че той би се вмъкнал в стаята ѝ в нейно отсъствие. Кой друг би могъл да бъде тогава? Толкова късно камериерките не влизат в стаите, още повече че бе поставила табела „Не безпокойте“. Полицията? Не ѝ се вярваше за толкова кратко време да са стигнали до нея. Нищо не ѝ пречеше, разбира се, да звънне на Чичо и да го попита къде е; той ли я чака в хотелската ѝ стая.
Кратък разговор по телефона щеше да внесе яснота.
Шейсет и седма глава
Беше му кофти, че не е до хотела. Много кофти, но не успя да намери кой да го отмени. Попита Хелми сеща ли се при кого би могъл да я остави за малко, но тя само поклати глава. Предложи да я закара в дома на съученичка или приятелка от школата по танци, но заварената му дъщеря продължи да клати глава и заяви, че иска вкъщи при майка си и при никого другиго. Май наистина не беше добра идея да я поверява на чужди хора. Стана прекалено късно за повечето седемгодишни деца. Ако се обадеше по телефона на родители на нейни съученици с молбата да се погрижат за Хелми по това време на денонощието, щяха да го набедят за лош пастрок. Впрочем той изобщо не се съмняваше, че Хелми вече е описала пред съучениците си що за стока е той.
В безизходицата си помоли Александер да вземе Хелми със себе си на площада и да стоят там двамата. Баща и детето му скърбят заедно с другите опечалени от трагичното събитие. Нямаше да изложи Хелми на опасност. Въпреки готвената акция полицията не възнамеряваше да опразва площада от цивилни лица. А когато се върне в града, Евелина ще се отбие да си вземе детето.
— Ами ако се наложи да се включиш в акцията? Какво правим тогава? — попита Александер.
— Тя е на седем — отвърна Лудвиг. — Може да остане за малко сама. Ще ме изчака.
Хикса му показа с красноречив поглед как възприема идеята.
И сега Лудвиг седеше зад компютъра и се чувстваше пълен глупак. Вярно, акцията се провеждаше извън работно време и наистина нямаше кой да гледа Хелми, но същевременно Лудвиг беше най-новият в екипа и не искаше да прави впечатление на скатавка.
— Колко още ще киснем тук? — попита на фински Хелми, захвърли химикалката, с която бе рисувала досега, и впери в Лудвиг гневен поглед.
— Докато дойде майка ти.
Малката повдигна вежди с недоумение, независимо от самочувствието му, че е употребил правилните думи и правилния словоред.
— Още малко — добави той, произнасяйки и двете думи бавно и извънредно отчетливо.
Хелми изду бузи като натъпкан хамстер, изпуфтя и с досада врътна очи към тавана.
— Порисувай още мъничко — предложи Лудвиг.
В отговор малката вдигна цяло тесте рисунки. „През последния половин час не съм правила друго“ — казваше физиономията ѝ.
— А да поиграеш малко на айпада?
С поредната въздишка Хелми излезе от стаята, демонстративно влачейки крака, и след малко Лудвиг чу престорено въодушевени гласове от анимационен филм. Върна се към работата си, но не успя да се концентрира. Най-добре да си събере багажа и да си вървят. Само да свърши още нещо, последно, преди да си тръгне — не за друго, а най-вече за да има основание утре да докладва, че го е отметнал.
Своеобразен реванш, задето не се включи в акцията при хотела.
Подаде нова заявка за локализиране на телефона, чийто номер бяха намерили в дома на Рене Фуке. От мобилния оператор не можеха да кажат от кой магазин е продадена предплатената карта и досега опитите им да проследят номера се оказваха безрезултатни.
— Хелми, прибираме се вкъщи! — извика той към служебната стая за почивка, стана, облече си якето и събра химикалките и листовете, които бе разпръснала върху цялата конферентна маса. — Изключвай айпада и се обличай!
Посегна да затвори лаптопа и застина. Не можеше да бъде. Наистина ли бе извадил такъв късмет? Издърпа стола и пак седна. Препрочете току-що получената информация. Усети как от напрежение и очакване стомахът му се стяга на възел, когато видя диаграмата на екрана.