— Е, тръгваме ли? — попита Хелми от вратата.
— Ей сега, само секунда — отвърна Лудвиг, без да откъсва поглед от екрана.
Момиченцето се обърна и се замъкна обратно към дивана. Лудвиг премисли набързо — радиостанцията или телефона? — предпочете телефона и набра Александер. Той вдигна веднага.
— Включила си е телефона! — почти изкрещя Лудвиг възбудено в слушалката. — Локализирах го!
Шейсет и осма глава
Спотаена в малка червено-бяла беседка в най-отдалечената от хотела част от площада, Катя наблюдаваше сградата.
Мислеше да изчака поне час. Не бързаше заникъде.
От време на време оглеждаше фасадата с бинокъл. Не засече повече движение зад прозореца на нейната стая. Това, разбира се, не означаваше, че там няма никого, а само, че неизвестният посетител не издава повече с нищо присъствието си, например.
Премисли внимателно ситуацията и възможните варианти и измисли как, без да безпокои Чичо, да разбере дали полицията е по петите ѝ. Престана да обикаля безцелно с колата и пое към внушителната гара. Зави наляво към езерото. Поколеба се дали да не мине по солидния синьо-зелен железопътен мост върху каменен фундамент над реката, но се отказа. Не искаше да рискува някой фински предавател да засече сигнали от мобилния ѝ телефон. Подкара обратно към центъра. Спря до малка детска площадка край крайбрежната алея. Слезе от колата. Извади телефона, непрекъснато изключен, след като се бе отървала от Рене и компания до запустялата къща, и го включи. Въведе четирицифрения код и набра „Точно време“, за да се убеди, че телефонът ѝ ще бъде отчетен като активен. После го сложи върху една люлка от автомобилна гума и потегли обратно към площада. Паркира аудито и извървя пеша последните метри до беседката с несъразмерно дълъг пилон със знаме на покрива.
И зачака.
Понеже бе видяла върху корковата дъска в офиса на Хана Вестер номера, който беше дала на Рене Фуке, предполагаше, че разследващите се опитват да локализират телефона. Не знаеше обаче дали са въвели номера в компютърна програма, която автоматично подава сигнал, когато телефонът се включи, или им се налага периодично да стартират търсенето ръчно.
След четирийсет и пет минути започна раздвижване.
От запад се зададе познат автомобил и спря пред хотела. Катя вдигна бинокъла. Точно така. Беше виждала същата кола паркирана пред участъка. Беше на Гордън Бакман Ниска. На съседната седалка се возеше Хана Вестер, а на задната седалка имаше още един пътник, но Катя не го виждаше. Пристигнаха с едно превозно средство от посока, далеч от полицейския участък, и то по това време на денонощието, следователно се бяха намирали в района около хотела. Предположенията ѝ се потвърдиха окончателно, когато след секунди Александер Ериксон излезе от главния вход на хотела, скочи в колата си и подкара към реката.
Катя свали бинокъла и спокойно тръгна към аудито.
Какво ставаше, за бога?
Само преди минути Александер бе разпоредил на Рогер да напусне сградата на улица „Сташунсгатан“, да тръгне след Хана и Гордън и да спре да го вземе пред хотела.
Тя пак си беше включила телефона. Или поне Ритола, впрочем както и другите, предполагаше, че е тя. Че това е нейният телефон.
Немарливост? Непредпазливост?
Освен ако не беше тактика за заблуда на противника, маневра за отвличане на вниманието.
В такъв случай тя знаеше, че са ѝ хванали следите, а вероятно дори че наблюдават хотела. Как е научила? Загорни ли я е предупредил? Но тогава защо просто не се изнижеше тихомълком, незабелязано?
Са̀ми Ритола отиде до прозореца и надникна. Всичко си беше нормално. Всъщност не беше ясно какво търси. Поне да знаеше с каква кола се придвижва тя. Пусна завесата и пак провери дали пистолетът му е готов за стрелба. Ръцете му се бяха изпотили. Избърса ги в панталона.
Беше нервен. Дори повече от нервен, ако трябваше да е честен. Страхуваше се.
Нещо се случваше. Тя пак си беше включила телефона.
Как само му се искаше да се махне от тази стая, от този хотел, от Хапаранда, от Швеция. Да се върне у дома, в Рованиеми. Но засега този вариант беше немислим. Валерий Загорни му бе поставил задача. Останеше ли в града, поне имаше шанс да оцелее. Морган и Пер-Улуф стояха на позиция. Щяха да му съобщят по уоки-токито, ако тя се приближи до хотела. Ако я видят.
Са̀ми се замисли къде да я причака. Да седне във фотьойла, да угаси осветлението и да открие стрелба още щом зърне силует на вратата? Ако не улучи обаче, представляваше сравнително неподвижна мишена. А дали изобщо имаше някакво значение? Нещо му подсказваше, че ще разполага с един-единствен шанс. Все пак тази жена бе убила петима мъже само с един нож. Дали да я остави да влезе по-навътре в стаята, та после, при евентуално обвинение, да пледира неизбежна самоотбрана? Да се скрие в банята, зад завесите, под леглото?