Вдиша дълбоко, пак избърса потните си длани и започна да крачи напред-назад из стаята. Закова се на място.
Допреди малко не го беше забелязал. Да не би да му се привижда?
В огледалото в коридора като че ли съзря слаба мигаща червена светлина до стената, където кувертюрата на леглото не стигаше до пода. За миг Са̀ми стисна очи. Допускаше просто изморените му очи да му погаждат номера, след като толкова време бе стоял на тъмно. Повдигна клепачи. Светлинката не беше изчезнала. Да не би стаята да се подслушва или да е оборудвана с аларма, която се задейства при влизане на външен човек? Сбърчи чело с недоумение и отиде до леглото, за да провери откъде идва светлинката.
Седнала в колата, Катя размишляваше какво оставя. Нищо, което да ги отведе при нея, разбира се. По принцип тя притежаваше само няколко вещи със сантиментална стойност и никога не ги вземаше със себе си на мисия. Погледнато обективно, в стаята нямаше нищо ценно. Единственото, което винаги имаше риск да остави, бяха следи от ДНК. Но си имаше правила как да го избегнеш в максимално възможна степен.
Катя ги беше спазила стриктно.
Стаята бе приведена в нужния вид.
Наведе се напред, отвори жабката и извади малка черна кутийка. Повдигна защитния капак и натисна с палец детонатора.
Чу се мощен взрив. Катя видя как ударната вълна изби прозорците, как оттам изригнаха пламъци и как върху паркинга долу се посипаха парчета стъкло, дърво и мазилка. Малцината на площада се разкрещяха, после настана няколкосекундна измамна тишина, която се възцарява винаги когато хората се опитват да осмислят страховито бедствие, разиграло се пред очите им.
Катя даде заден ход и без да бърза, потегли. В огледалото за обратно виждане се открои зеещата дупка под покрива на хотела. Части от сградата горяха и чер пушек се кълбеше към облачното небе.
Шейсет и девета глава
— Знаем ли дали има семейство? — попита Лърч, нарушавайки угнетителната тишина в заседателната зала.
Беше излишно да пояснява за кого пита. Всички разбраха веднага. Беше им трудно да мислят за друго.
Бомба в хотела. В центъра на града.
Са̀ми Ритола бе загинал, двама от гостите на хотела бяха пострадали леко.
Бомбите и взривовете, уви, се бяха превърнали в ежедневно явление из цяла Швеция, но не и в Хапаранда.
— Не знам — отвърна Морган и вдигна рамене.
— Нали бил преспал с някаква жена в хотела. Сигурно не е женен — обади се Лудвиг.
Посрещнаха с мълчание твърдението му. Явно никой нямаше желание да обсъжда дали Са̀ми Ритола е бил ерген, или е изневерявал на половинката си. Чувстваха се изморени, нуждаеха се от почивка, но не им се прибираше у дома, въпреки че присъствието им в хотела вече беше излишно. Хикса извика допълнително персонал от Буден, Каликс и Люлео. И финландците от Торнио изпратиха подкрепление. Сапьорски екип и служители на Националното оперативно звено пътуваха насам. Навярно щеше да пристигне и антитерористичният отряд.
Подкреплението пристигна и Александер ги изпрати да си вървят. Станали бяха свидетели на експлозията, Морган и Пер-Улуф я наблюдаваха от съседна сграда и бяха изгубили свой колега. Освен това целият екип не беше подвил крак вече седемнайсет часа, а утре ги чакаше не по-малко работа. Градът вече жужеше от слухове и тревога. Утре всички щяха да знаят, да задават въпроси.
Да се страхуват и да изпитват несигурност.
Да настояват за отговори, за действия, за резултати.
Вратата към заседателната зала се отвори. Гордън въведе двама души в цивилно облекло. Единият, белокос, петдесет и кусур годишен, с удобен спортен панталон и спортна блуза с яка, сякаш идваше направо от голф игрището. Жената беше около петнайсет години по-млада, тъмнокоса, с кафяви очи, облечена в права пола и бяла копринена блуза, разкопчана на врата, с удобни ниски обувки.
— Това са Хенрик Исаксон и Елена Пардо от Стокхолм — представи ги Гордън и ги подкани с жест да се настанят на по-късата страна на масата.
— Ама че сте бързи — подхвърли иронично Пер-Улуф. — Да не би вече да бяхте тръгнали, когато Александер се обади?