Когато майката на Хана се самоуби, Тумас ѝ помогна да продължи. Години по-късно тя му призна колко важно е било за нея да чуе от някого, че вината не е нейна. Докато в трагичното изчезване на Елин… Както и да се опитваше да я успокои, думите му не оказваха въздействие. Не досягаха съзнанието ѝ. Смазващата вина, която бе изпитвала за самоубийството на майка си, ѝ се струваше нищожна в сравнение с непомерната тежест на вината заради случилото се с Елин. Скръбта и търсенето се превърнаха в мания и буквално заплашваха да погубят Хана. И нея, и връзката им.
Накрая той се принуди да ѝ постави ултиматум. Заради доброто и на двама им.
Или продължаваш напред, или загиваш.
Като начало напускат Стокхолм. Започват лечебния процес другаде. Местят се у дома. Или почти. Връщат се на север. Устройват се в Хапаранда.
Бавно, съвсем бавно Хана се върна към ежедневието, към живота.
Три години след изчезването на Елин забременя. Веднага я налегнаха опасения да не би нещо лошо да сполети и второто ѝ дете. Страховете ѝ се оказаха напразни. Но стана свръхзакриляща, макар че понякога се отдръпваше емоционално от детето. В общи линии обаче момченцето сплоти отново нея и Тумас, превърна ги пак в семейство. И така досега, когато щеше да изгуби и него, Тумас.
Стана от леглото, излезе от спалнята. Смръщи чело при вида на отворения капак към тавана.
— Хана! — извика нагоре към черния отвор.
Не получи отговор. Затвори капака и отиде в кухнята. Тя седеше до масата. На пода до краката ѝ стоеше кашон. Тумас дори не знаеше, че са го запазили. Горещо се бе надявал никога повече да не му се налага да го вижда. Върху масата лежаха разпръснати документи, папки, снимки. Хана излезе за работа с вчерашните си дрехи. Обърна се към него. Леко зачервените ѝ от недоспиване очи излъчваха маниакален блясък.
— Елин е.
— Моля?
— Жената, която преследваме, е Елин.
Гласът ѝ звучеше напрегнато, задъхан от вълнение. Явно в душата ѝ вреше и кипеше. Тумас се изненада как изобщо Хана продължава да седи.
— Добре, добре, чакай малко… — Той протегна ръце към нея, издърпа един стол и седна.
Нищо не разбираше, но поведението ѝ издаваше, че каквото и да се е случило, по каквато и причина да си е втълпила, че е намерила Елин, Хана трудно понася душевното си вълнение.
— Успокой се, успокой се…
— Младата жена, която преследваме — продължи тя без намек за успокоение. — Споменах ли ти за нея? — попита.
Тумас едва поклати глава и тя подхвана разказа си. Понеже явно не си спомняше какво му е казала и какво — не, започна от самото начало. Разказваше малко несвързано: за Тарасов, за парите, за дрогата, как руснаците изпратили свой човек да търси откраднатата стока, за убийството, за изчезналите съпрузи, за бомбата в хотела.
— В хотела е избухнал взрив? — успя да вмъкне той смаян.
— Да. Снощи. Тя взриви стаята си.
Уточни това някак мимоходом, като бележка под линия, и веднага продължи да разказва как въпросната жена, известна под името Луис Андершон, си издействала назначение в полицията, как се засекли на вратата на кабинета ѝ. Преразказа на Тумас и всички сведения, получени от СЕПО само преди часове.
Как двегодишно момиченце се появило неизвестно откъде в руско село. През 1994 година.
— Тя е. Елин е — завърши Хана и го погледна с насълзени очи, изпълнена с очакване и надежда той да сподели въодушевлението и радостта ѝ от откритието.
— Не е Елин — спокойно възрази Тумас. Налагаше се да я разочарова.
— Напротив. Тя е. Сигурна съм.
— Хана… тази жена не е Елин.
— Още щом видях нейна снимка в дома на Хорват — неговата фирма чисти в участъка — усетих нещо — продължи Хана, без да обръща каквото и да е внимание на думите му. — Нещо особено…
Тумас мълчеше. Гледаше я с печален вид, докато тя ровеше из разпръснатите върху масата документи.
— Малко прилича на Алисия. Когато я видях в участъка, не ми направи впечатление, беше с перука, но я погледни тук… — Хана постави пред съпруга си кадър от охранителна камера. — Виждаш ли? Тя е, и още как. Просто се вгледай. В участъка има и по-ясна снимка.
Тумас дори не погледна. Избута снимката настрана, наведе се напред, улови ръцете ѝ и впери сериозен поглед в нея.
— Хана, скъпа, престани. Не е Елин. Не си го причинявай.
— Всичко се връзва…
— Не е тя.
Усети как тя се вцепени, после си издърпа ръцете, пое си дълбоко дъх и избърса самотната сълза, застинала върху миглите под окото ѝ. Тумас почувства промяната по цялото ѝ тяло, преди да види с каква студенина го гледа.