— Значи просто съм се побъркала.
— Не.
— Като майка ми.
— Не, не си се побъркала — възрази той възможно по-меко и нежно. Подбираше думите си много внимателно. Умееше го. — Не си спала, не сме говорили за… сещаш се, за мен и болестта, за това, какво ни предстои.
Той направи нов опит да улови ръцете ѝ, да установи физически контакт с нея, но сякаш говореше на стената. Хана се отдръпна.
— Хващаш се като удавник за сламка. Разбирам те, но не храни напразни надежди. Моля те. Само ще страдаш.
— Не съм луда — заяви тихо тя, сякаш изобщо не беше чула думите му.
— Но си разстроена. Искаш да си върнеш нещо изгубено, защото си гневна заради многото отнето.
— Тя е — отсече категорично Хана, избута стола назад и рязко се изправи.
Изгледа обидено съпруга си. Сякаш беше по-разочарована, задето той не сподели радостното ѝ преживяване, отколкото ядосана, че не ѝ е повярвал. Без да отрони и дума, се обърна и тръгна.
— Невъзможно е — продължи Тумас зад нея. — След толкова премеждия това момиче да се озове точно в Хапаранда и да стане главно действащо лице в твое разследване.
Никакъв отговор. Той чу как вратата на тоалетната се хлопна и как Хана врътна ключа отвътре. Тумас спря до масата, огледа снимките, материалите от разследването в Стокхолм, малката червена лачена обувчица.
Хана нямаше да понесе леко смъртта му и той отдавна го знаеше. Но за пръв път се разтревожи, че тя няма да преживее загубата му.
Седемдесет и втора глава
Нещо в дъжда, в начина, по който барабани по покрива, я притесняваше. Откакто се помнеше, изпитваше неприятно чувство, докато вали, макар всъщност да не обръщаше кой знае какво внимание на времето.
Просто не обичаше да седи в кола, докато вали дъжд.
Навярно защото трополенето на капките заглушаваше изцяло всички други звуци, а тя искаше сетивата ѝ да възприемат детайлите на околния свят до последно. Сега чуваше само упоритото тропане по ламарината. Дъждът намаляваше и видимостта. От време на време включваше чистачките, но въпреки това трудно различаваше входа на сервиза, само на десетина-петнайсет метра разстояние.
Телефонът избръмча в джоба ѝ. Тя вдигна с кратко „да“.
— Ти запечата стаята — констатира добре познатият глас на Чичо без следа от оценъчен елемент.
— Да.
В ситуации като тази от нея се изискваше да си признае. Не се случваше за пръв път.
— Защо?
— Имаше индикации, че са ми заложили капан.
— Заложили са ти. При експлозията е загинал полицай. Загорни е бесен. Бил е негов човек.
— И други ли е изпратил освен мен? — попита тя, без да издава колко неприятно е изненадана.
— Сътрудник отвътре. Ако полицията открие стоката преди теб.
— Ти знаеше ли за него?
— Не.
И нищо повече. Струваше ѝ се логично Чичо да приеме решението на Загорни да изпрати друг, свой човек, като израз на недоверие към себе си. Той обаче не звучеше ни най-малко засегнат и това я подтикваше за пореден път да се замисли над отношенията им и кой всъщност е Валерий Загорни.
— Днес приключвам. Прибирам се — съобщи тя, за да смени темата и да изпревари неизбежния въпрос как върви мисията ѝ.
— Сигурна ли си?
Иззад ъгъла на сервиза се зададе подтичваща фигура. Без чадър или друга закрила от дъжда, вече вир-вода. Катя включи чистачките и проследи как младият служител, Раймо Хаавико, се втурна към вратата, дръпна я и след като тя не се отвори, започна да ровичка за ключовете си.
— Съвсем сигурна — отвърна тя, докато наблюдаваше как младият мъж отключва вратата и влиза в сервиза.
— Добре. Тогава довиждане.
Възцари се тишина. Катя напъха телефона в джоба си, слезе от колата и хукна към гаража. На прага я посрещна „На Елиза“. Катя избърса капките от лицето си. След минута Раймо се появи от вътрешните помещения. Разкопчаваше си гащеризона. От късата му черна коса капеше вода.
— Здравей, Раймо — поздрави тя и му се усмихна дружелюбно.
Той я изгледа въпросително — познаваме ли се? — както я бе изгледал УВ при първата им среща. Пристъпи няколко крачки към нея и прокара пръсти през мократа си коса.
— Здравей.
— Ще те помоля за малко помощ.
Раймо се огледа несигурно в помещението. Определено не беше свикнал, а навярно и не искаше, да се нагърбва с каквато и да било отговорност.
— Може ли да изчакаш да дойде Денис? Той е собственикът. Ще се появи всеки момент.
— Не, не мога да чакам да дойде Денис. — Тя пак му се усмихна. — Сигурна съм, че и ти ще ми помогнеш. Търся един човек.