— Къде? Тук ли?
— Ваша клиентка. Доста висока, сигурно към 1,75 сантиметра, със светлокестенява коса дотук — показа с ръка малко под рамото си. — С лунички и зелени очи.
— Сандра.
Предварително си бе измислила лъжа, ако Раймо попита защо се интересува от Сандра; ако му се стори нередно просто така да ѝ съобщи името на тяхна клиентка. Раймо обаче изглеждаше непресторено доволен, че може да ѝ помогне.
— Сандра?
— Гаджето на Кенет. Вчера се отби тук.
— Кенет.
— Сандра е надзирателка в затвора — уточни той и с ръка посочи къде се намира работното ѝ място.
— Тя има ли си фамилия? Или, още по-добре, адрес?
Седемдесет и трета глава
Натисна „запази като“ и избра флашката, пъхната в компютъра. Събра книжата от разследването, които нямаше в дигитален формат, но смяташе, че са ѝ нужни.
Не беше очаквала Тумас да ѝ повярва безрезервно, ала не бе допускала и той да опровергае откритието ѝ така лекомислено и категорично. Та той дори и за секунда не допусна вероятността Хана да е открила дъщеря им.
Но каквото — такова. Хана се стараеше да прояви разбиране към реакцията на съпруга си.
Всъщност не му се сърдеше.
Той си имаше достатъчно терзания. И, естествено, заслужаваше тя да ги вземе по-присърце. Щеше да го направи, разбира се, но най-напред трябваше да разплете докрай историята с Луис Андершон. Не можеше да позволи нещо да ѝ попречи.
Искаш да си върнеш нещо изгубено, защото си гневна заради многото отнето.
Така ѝ каза Тумас. Не ставаше дума за това. Нямаше какво да си връща. Изминали бяха двайсет и шест години и двегодишната Елин отдавна вече я нямаше. Нямаше я онази Елин, в каквато се очакваше да се превърне невръстната им дъщеричка.
Мечти, планове, надежди. Всичко бе изчезнало.
Ала Хана изпитваше потребност да знае истината. Както за близките е важно тялото на изчезналия да се появи отнякъде, независимо от безспорния факт, че е мъртъв. Появата на тленните останки им носи усещането за окончателен завършек.
Хана си уговори среща с Хенрик и Елена. Искаше да разбере повече, да узнае всичко. Каза, че вероятно ще успее да им помогне, но всъщност очакваше съдействие от тях. После щеше да отиде във вилата. Не ѝ се стоеше в участъка, а не би понесла да се прибере у дома при Тумас. Щеше да седне във вилата и необезпокоявано да прегледа материалите, с които разполага, цялата налична информация, за да реши как да действа оттук нататък.
Гордън се появи на вратата и прекъсна мислите ѝ. Стоеше на прага. Не влезе. Изглеждаше изморен — твърде необичайно за него.
— Как си? — попита.
— Добре, защо?
— Ами, след вчера. Ритола и така нататък.
Събитията от последната седмица бяха довели до кончината на полицай. Съвсем естествено беше Гордън да обиколи кабинетите и да се поинтересува от душевното състояние на подчинените си.
— Да… Бивам. Така де, положението е, каквото е. — Тя поклати печално глава.
Точно в този момент не беше способна да вземе трагичното събитие по-присърце. Ако трябваше да е честна, след срещата с Хенрик и Елена изобщо не се беше сещала за загиналия колега.
— Какво ще стане сега?
— Националното оперативно звено ще поеме случая. Хикса ще предаде щафетата. От Звеното ще ни уведомят какво предстои оттук нататък.
— Имам нужда от няколко свободни часа.
— Днес ли?
Хана разбираше учудването му. Доскоро най-сериозните престъпления в града и околностите бяха отровен дивеч, някоя и друга телесна повреда и шофиране в нетрезво състояние, а сега разследваха масови убийства и експлозии. Беше най-неподходящият момент да си взема отпуск. Хана обаче нямаше сили дори да се опита да му обясни причината.
— Да, изникна нещо.
По изражението му прочете въпроса дали е свързано с Тумас и с тяхната връзка. Гордън обаче се въздържа да я попита.
— В момента не аз разрешавам отпуските, така че…
— Може ли просто да кажеш, че днес няма да работя в кабинета, а после ще наваксам?
— Разбира се. Върви.
— Благодаря. — Тя се сепна. Той наистина изглеждаше изтощен. — Как си? Виждаш ми се изморен.
— Нищо ми няма. Друг път ще говорим.
— Сигурен ли си?
Още щом изрече краткия въпрос, съжали, задето му остави отворена вратичка. Хенрик и Елена я чакаха. Нямаше желание да изслушва Гордън какво го гнети. Искаше да слезе, да си облече униформата, та посещението ѝ да изглежда по-официално, и после да потегли възможно по-бързо. Да узнае повече за Елин.
— Да, сигурен съм.
Гордън си тръгна. Чу го как се отби в кабинета на Морган по-нататък по коридора и също го попита как е. Хана събра и последните книжа, които предвиждаше да вземе със себе си.