— Денис някъде наблизо ли ти е? — попита Сандра.
— Не е при мен.
— А знаеш ли къде е?
— Не. Защо питаш?
— Разбрахме се да се видим в сервиза, имаме… Помага ми за една работа.
— Не е при мен. Не знам къде е.
Сандра замислено задъвка долната си устна. Стина се опита да скрие колко е разстроена, но по гласа ѝ пролича, че е плакала. Сандра се поколеба дали да се престори, че не е доловила настроението ѝ. Все пак двете не се познаваха. Да не би Стина да плаче, защото УВ я е зарязал? Прибрал е десет милиона, които не са негови, и си е бил камшика.
— Случило ли се е нещо? — попита тя в опит да придаде малко искрена загриженост и съчувствие на гласа си. — Май си плакала.
Стина забави отговора си. Бореше се сълзите да не бликнат отново, обмисляше какво да каже и какво по-добре да премълчи. Сандра беше надзирателка в затвора, но ако не поговореше с някого, Стина щеше да се побърка от неизвестността и тревогата.
— Стина? — обади се въпросително Сандра.
Стина осъзна, че е мълчала продължително.
— Снощи тръгна занякъде с колата. По работа, така ми каза. Още не се е върнал.
— По каква работа?
— Не знам. Най-вероятно нещо, сещаш се, не напълно законно…
— Не беше ли скъсал с тези неща? — Сандра използва случая да се престори на ни лук яла, ни лук мирисала — да не би на Стина да ѝ хрумне, че е замесена във въпросното не напълно законно занимание.
— Беше прекратил, но ни орязаха асистентските часове и…
— Чух. Кенет ми каза. — Сандра внесе съчувствена нотка в гласа си. Всъщност изобщо не ѝ пукаше, искаше само да разбере къде са парите ѝ. Тоест, къде е Денис. И беше почти сигурна, че няма да го разбере от Стина.
— Нуждаем се от помощ — продължи задавено Стина. — Но за това са нужни пари и… Денис излезе да свърши нещо по този повод.
— И още го няма.
— Да.
— Някаква представа къде е отишъл?
— Не.
Сандра ѝ повярва. Думите на Стина съответстваха на известното на Сандра. Тя допускаше, че УВ е способен да я измами, но не и да изостави семейството си. А Стина звучеше наистина съсипана. Сандра не я подозираше, че се преструва на разстроена и тъжна, докато всъщност с УВ планират да духнат с парите.
— Ще се прибере, ще видиш — успокои я тя, бързайки да приключи разговора. — Разговорът ни ще си остане между нас.
— Благодаря.
— Ако разбереш нещо, обади ми се.
— Да. Ти също.
Затвориха. Сандра се взря в дъжда. Какво се беше случило? Защото нещо със сигурност се бе случило. И множество обстоятелства говореха в полза на предположението, че събитието е свързано с продажбата на наркотика. Кой би могъл да знае нещо по въпроса? Отвори вратата и бързо се върна при Раймо.
— Успя ли да се свържеш с него? — попита той, когато Сандра се появи на прага.
— Не. Когато дойде, предай му да ми се обади веднага.
— Непременно.
— Впрочем, я по-добре направо ти ми се обади.
Сандра отиде до един от работните плотове и започна да ровичка за листче хартия и химикалка.
— Между другото, тя свърза ли се с теб? — попита Раймо, когато Сандра извади една касова бележка и започна да пише номера на мобилния си на гърба ѝ.
— Коя?
— Една жена се отби да пита за теб.
Сандра спря да пише, изправи се и погледна Раймо.
— Каква жена?
— Не знам. Знаеше как изглеждаш, но не и името ти.
— И ти ѝ го каза?
— Да… — смотолеви Раймо с известно смущение. Явно, като поразмисли, съобрази, че изглежда не бе постъпил съвсем коректно.
— Как изглежда тази жена?
Раймо я описа и Сандра веднага се сети коя е. Жената със скъпия мерцедес. Чиято самоличност УВ бе отказал да разкрие, когато влезе в офиса при Сандра, след като бе разговарял с непознатата в сервиза и Сандра се поинтересува коя е. Тогава подхвърли, че била клиентка. Връщайки лентата назад, Сандра се сети колко необичайно притеснен ѝ се стори тогава Денис. Сякаш жената със скъпия автомобил го бе изправила пред по-сериозен проблем от обичайните му клиенти.
Тя написа четливо телефонния си номер върху бележката и я подаде на Раймо.
— Предай му това още щом се появи — заръча и се върна при колата си.
Седемдесет и пета глава
Пропуснато повикване, видя той, щом излезе от банята. От Сандра. Кенет я набра, докато влизаше в спалнята да се облече.
— Здрасти, търсила си ме.
— Щом УВ не е на работа и не си е вкъщи, хрумва ли ти къде е?
— Какво? Не. Защо питаш?
— Има ли някакво… как да се изразя… скривалище или нещо подобно?
— Не. Защо се интересуваш? — повтори той въпроса, докато нахлузваше чиста тениска.