Седна и започна да се храни. Междувременно четеше. Хрумна ѝ колко приятно ще е да си пусне музика и започна да се оглежда за транзистор или радио. Не намери. Така май беше по-добре. Ако, когато дойдат, от апартамента звучи музика, може да заподозрат нещо. До идването им обаче най-вероятно щяха да минат няколко часа.
Катя зачака.
Умееше да чака.
Осма глава
Останалата част от следобеда отлетя неусетно.
Хана се върна на мястото, където бяха намерили трупа. Гордън тъкмо приключваше телефонен разговор.
— Какво казаха от Люлео?
— Те поемат тежките престъпления.
Очакваше се. Захвърлено мъртво тяло е жертва на убийство до доказване на противното, а убийствата ги разследваха в Люлео.
— С кого говори?
— С Ериксон.
Хана познаваше Александер Ериксон, известен още като Хикса. И го харесваше. Беше ръководил следствието по няколко престъпления, извършени в Хапаранда. Последния път миналата пролет бяха извадили труп при водопада Куколафоршен.
Тя осведоми Гордън какво е открила по горския път и че най-вероятно в инцидента са участвали две превозни средства, едното — синьо на цвят. Гордън я изслуша, кимна и я помоли да докара тяхната кола от Витватнет.
— Вземи и него — посочи с гласа Йенс, безцелно зазяпан в изкорененото от буря дърво малко по-нататък.
— Налага ли се?
— Да.
— Ела! — Тя махна на Йенс и двамата тръгнаха по пътя, откъдето бяха дошли, а Гордън започна да звъни на другите, за да им каже да прекратят претърсването и да се върнат.
След четирийсет и пет минути Хана паркира по-близо, но все пак на известно разстояние от мястото, където откриха трупа. Остави Йенс да чака в колата, докато тя и Гордън с дружни усилия отцепиха периметъра около трупа в гората. Очакваха криминалистите да пристигнат най-рано след час; това им е лошото на малките населени места — повечето специалисти са на петнайсет мили разстояние. Гордън помоли Хана да закара Йенс и да донесе нещо за хапване.
Докато се връщаше към колата, тя внезапно усети как лицето и вратът ѝ се сгорещиха. Топлината плъзна по тялото ѝ, порите ѝ зейнаха и оттам започна да извира пот. И без да поглежда в огледалото, знаеше, че е червена като божур и лъщи от пот. Седна до Йенс и запали колата. Нагласи климатика на най-ниската температура и едва се сдържа да не отвори прозореца.
За втори път днес.
Дори само при няколко пъти седмично едва се търпеше, а сега горещите вълни зачестяваха. Така ли щеше да я кара оттук нататък? Сякаш два пъти днес беше правила тренировка, но без положителния ефект от реалната физическа активност. Просто се къпеше в пот и лицето ѝ се зачервяваше като домат.
— Може ли да спра климатика? — попита Йенс след няколко километра.
— Не.
— Малко е студено.
— Когато тялото ти се бъзика с теб всеки ден, ще имаш право да определяш температурата в колата, става ли?
Йенс кимна с пълно недоумение. Направи опит да подхване разговор за събитията от последните часове, но едносричните изсумтявания в отговор ни най-малко не предразполагаха към диалог. И в крайна сметка Йенс млъкна. Чак след като спряха на паркинга пред полицейския участък и слезе, той пак си отвори устата:
— Обадете се да кажете как върви.
— Защо?
— Любопитен съм. Чувствам се съпричастен.
— Добре — излъга най-невъзмутимо Хана, за да приключи на бърза ръка разговора. — Морган има координатите ти. Ще те държим в течение. Шофирай внимателно. — Тя му махна, доволна, че го вижда за последен път, и потегли към „Кооп“.
Всъщност предпочиташе „Ика Макси“, но „Кооп“ се намираше по-близо. Влезе в магазина и отиде до щанда с готови ястия, за да избере обяд. Гордън държеше да е здравословно. Взе му салата със скариди. Всичко, което ѝ се ядеше, трябваше да се претопли в микровълнова, затова в крайна сметка се спря на тортила с пилешко. Купи още пълнозърнеста багета за Гордън, две бутилки кока-кола, пликче начос.
Когато се върна, пред загражденията завари паркирали няколко автомобила. Криминалистите бяха пристигнали. Гордън ги бе осведомил за установеното до момента. Придружаващият ги лекар беше констатирал официално смъртта и сега криминалистите си вършеха работата. Гордън и Хана, напълно излишни при това положение, седнаха да хапнат на един камък извън оградения периметър. Наблюдаваха действията на колегите си, почти не разговаряха. Тишината се усещаше физически. Слънцето все още стоеше високо на небето, в жегата жужаха насекоми, от време на време се чуваха откъслеци от кратки тихи реплики на мъжете в заградения район.