— Два сака. Около 300 000 евро.
Онази кимна доволно и дръпна Сандра да се изправи.
— Ще те превържем и ще ме заведеш при парите.
Кенет се престраши да излезе чак след като чу как колата дава заден ход и потегля. Стомахът му се беше свил на кълбо, изтъкано от нервни спазми и тревога, и му пречеше да диша. „Каквото и да се случи“ — беше казала Сандра. Той я послуша. Винаги беше най-добре да се осланя на нейната преценка. Когато тя се разкрещя от болка, му се наложи да впрегне цялата сила на волята си, за да не хукне към долния етаж. Някак си успя да се сдържи.
Стисна очи, запуши си ушите, прехапа устни.
Съзнаваше, че това е единственият им шанс да оцелеят и двамата. Жената се нуждаеше само от единия, за да ѝ покаже къде са парите. Другият беше излишен. Бяха успели да я заблудят, че Кенет не е в къщата. Следователно жената не очакваше нападение.
Но какво да направи? Как да я спре?
Да тръгне с колата след нея? В такъв случай щяха да се озоват в същата ситуация. Тази жена се интересуваше само от парите. Нямаше причина да ги остави живи — нито Сандра, нито Кенет. И все пак Кенет трябваше да направи нещо, защото жената бе отвела Сандра. С разтреперани ръце извади телефона си. Набра един номер. Докато слушаше сигнала „свободно“, сновеше напред-назад из стаята. Когато чу добре познатия глас, се закова на място.
— Трябва да ми помогнеш — каза Кенет. — Яко съм загазил.
Седемдесет и шеста глава
Увеличи интервала, с който се движеха чистачките, хвърли бърз поглед към материалите върху съседната седалка. Срещата с Елена не ѝ бе донесла кой знае колко нова информация.
Всъщност само едно нещо. Една дума.
Академията.
Единствено това не влизаше в категорията „догадки и спекулации“.
Елена я прие в хотелската си стая в Торнио. Двете бяха сами.
— Къде е Хенрик? — поинтересува се Хана.
— В Градския хотел. Следи работата на криминалистите.
— Разбирам. — Хана седна.
Елена ѝ предложи кафе. Хана отказа. Елена седна и разтвори бележник на коляното си.
— И така, каза, че разполагаш със сведения, които могат да ни бъдат полезни — подхвана тя направо, без предисловия.
— Излъгах.
Елена вдигна учудено поглед.
— Не знам нищо повече от онова, което ви казахме в участъка снощи.
Елена бавно затвори бележника. Беше напрегната, нащрек, все едно Хана изведнъж се бе превърнала в заплаха.
— Тогава защо си тук?
В гласа ѝ прозвуча подчертана мнителност. Хана очакваше този въпрос. Беше подготвена. Възнамеряваше да бъде откровена с надеждата да получи каквото иска. От каквото се нуждае.
— Видях я в участъка. Почистваше кабинета ми.
— Ясно.
— В нея има нещо, което в онзи момент не успях да определя, но после, когато вие дойдохте…
— Да?
Настъпи моментът за най-трудната част. Хана продължаваше да гледа настойчиво Елена. Беше важно полицайката отсреща да не я отпише като луда, когато ѝ признае истината.
— През 1994 година двегодишната ми дъщеря изчезна в Стокхолм. Долавям прилика с издирваната жена.
Реакцията на Елена потвърди, че усилията на Хана да изглежда нормална не са дали резултат. Погледът на Елена започна да блуждае из стаята. На устните ѝ се появи леко колеблива, снизходителна усмивка.
— Би било, меко казано, крайно невероятно съвпадение.
— Знам. Мислѝ, каквото искаш. Сигурно ме смяташ за луда. И мъжът ми гледа така на нещата. Ще ми кажеш ли какво знаете за тази млада жена?
— Зависи. — Елена се поотпусна, но определено продължаваше да изпитва притеснения. — Какво възнамеряваш да правиш с тази информация?
— Нищо — излъга без задръжки Хана. — Какво да направя? Вие оперирате с европейски ресурси и не сте я открили досега, та аз ли.
— Тогава защо…?
— Искам да знам възможно повече. Да науча всичко, което мога. Навярно така ще осъзная, че е невъзможно това да е дъщеря ми. Това ще е добре… Всъщност много добре — поправи се тя, без да е сигурна, че последното е вярно.
Елена си пое дълбоко дъх, изпусна го с шумна въздишка. Замисли се. Оглеждаше зорко Хана, сякаш за да я прецени дали не таи задни мисли, скрити намерения, които да ѝ убягват. Накрая се реши.
— Както отбелязахме и вчера, не знаем много, но има няколко неща…
Академията.
Разполагали с информация, че жената е обучавана там.
В Академията водели деца, за да ги „обработват“ в продължение на десет години. Ако оцелеят. Академията. Думата се мълвяла шепнешком, споменавала се само в отделни документи, предимно основани върху слухове, но се появявала достатъчно често, за да си струва да бъде взета насериозно. Не се знаело къде се намира тази Академия, дали се касае за едно място, или за няколко подразделения.