— Полицията ще продължи да те преследва. Аз само искам да спася Сандра и племенника ми. Достатъчно народ измря.
Пак се възцари мълчание. Сандра усети как здравият захват около ръката ѝ се разхлаби. Онази я блъсна силно настрани и тя замалко не падна. Жената насочи оръжието си срещу Тумас.
— Добре. Да вървим.
Катя, разбира се, не му вярваше. Докато вървеше на няколко крачки зад него, не се отпускаше дори за секунда. Вярно, твърдението му, че не иска да умрат още хора, ѝ прозвуча искрено. А връщайки лентата назад, Катя се убеди, че наистина е имал възможност да я застреля по пътя към схлупената барака или вътре, без да рискува да нарани Сандра. Не го беше направил обаче.
Ако сега наистина я отведе при парите, как да постъпи?
Поръчението беше недвусмислено.
Открий стоката, убий хората, които са я отмъкнали.
Имаше ли начин Катя да скрие от Чичо кой всъщност е откраднал стоката и парите? Да набеди УВ? УВ беше доказано мъртъв. На Катя, разбира се, изобщо не ѝ пукаше за съпруга на Хана, но предпочиташе да вземе стоката и да се прибере в Санкт Петербург, вместо да тръгне да издирва Сандра и Кенет, за да ги убива. Разполагаше с още време да реши как да постъпи. Все пак парите още не бяха в ръцете ѝ и можеше да се случи какво ли не.
— Откъде разбра, че сме тук? — попита тя, когато вилата започна да се червенее между дърветата в гората.
— Кенет ми се обади и ме предупреди, че със Сандра отивате да вземете парите.
Значи, Кенет е бил в къщата през цялото време. Вътрешно Катя си призна колко е впечатлена от проявеното от него присъствие на духа да не се издаде, когато простреляла приятелката му. Правилно решение несъмнено, но малцина биха успели да издържат психически.
— Кога премести саковете?
— Снощи.
Излязоха от гората, заобиколиха вилата и се озоваха пред паркиран автомобил, най-вероятно на Тумас.
— Как се казваш?
— Тумас. А ти?
— Луис.
— А как е истинското ти име?
— Нямам истинско име.
— И Татяна ли е псевдоним?
Тя се закова намясто. Стисна по-здраво мокрия приклад и се прицели в главата му. Кой беше този човек? Представи се за съпруга на Хана, но можеше да е всеки. Полицията я преследваше, ала ѝ се струваше невероятно да са успели да узнаят чак името, дадено ѝ от „родителите“ ѝ.
— Знаеш коя съм, така ли?
— Аз не. Съпругата ми смята, че знае.
— Стой! — изкомандва студено тя.
— Да поговорим в колата. — Той продължи да върви.
— Не. Спри. Пусни пушката.
Той спря и се обърна към нея, все още със свалено оръжие. Понечи да отговори, но по подходната алея неочаквано зави кола. Гумите изхрущяха. Катя продължаваше да държи Тумас на мушка. Той изглеждаше не по-малко изненадан от нея, когато вратата на колата се отвори, преди автомобилът да е спрял, и оттам изскочи Хана. Мигом посегна към кобура. Катя се прицели в нея, чу как Тумас изкрещя „Не!“ и с периферното си зрение видя как вдига пушката. Той се намираше по-близо, освен това сачмите от пушката му имаха по-голямо разпръскване и причиняваха по-тежки поражения. Катя бързо завъртя пистолета към него.
— Елин! — извика Хана през дъжда. Катя недоумяваше защо полицайката крещи това име. — Елин!
Преди Тумас да вдигне пушката за изстрел, тя натисна спусъка. Куршумът проби главата му точно над дясното око. Тумас застина посред движението и безшумно се свлече на земята. Хана се разкрещя. Катя чу как полицайката стреля и се обърна към колата. Хана се беше прикрила зад отворената врата на колата. Изстреля още няколко куршума. Не улучи, макар Катя да стоеше напълно уязвима. Краката на Хана под вратата представляваха съвсем малка, трудна за улучване мишена. Тя пак откри стрелба и този път куршумът мина на сантиметри от Катя. Тя взе решение. Стреля три пъти към колата, без изобщо да се прицелва, обърна се и хукна през гората.
Хана я видя да се изгубва сред дърветата. Изправи се. Взираше се в гората с празен поглед, сякаш имаше нужда да се ориентира, преди да последва бегълката. Трудно си поемаше дъх, нещо ѝ пречеше. Издишваше с къси, отчаяни стонове.
Тя го бе застреляла.
Хана се опитваше да проумее какво се случи, как се стигна дотам, дали изобщо се беше случило.
Божичко, тя го бе застреляла.
Още държеше оръжието си, осъзна внезапно. Пусна пистолета върху чакъла и тръгна. Свлече се на колене до безжизненото тяло на Тумас. Не знаеше къде да си дене ръцете. Колебаеше се как да го докосне. Накрая внимателно отпусна длан върху подгизналата риза на гърдите му. Дъждът се сипеше право в изцъклените му очи, разреждаше струйката кръв, която се стичаше от дупката в челото му.