Изведнъж всичко, трупало се в гърдите ѝ, се отприщи. Силата, която досега я бе държала изправена, я напусна и Хана рухна върху тялото на съпруга си.
— Хана?
Тя подскочи от уплаха и се обърна по посока на гласа. Иззад ъгъла на вилата се бе появила Сандра. Хана не разбираше какво прави тук Сандра. Както не можеше да проумее и че съпругът ѝ лежи на земята с дупка от куршум в главата.
— Какво правиш тук?
— Мъртъв ли е? — Сандра затули устата си с ръка. Бавно запристъпва към Хана и Тумас.
Хана само я следеше с поглед. Сандра се приближи и се свлече на колене върху чакъла.
— Господи…
Хана я гледаше и продължаваше да недоумява защо Сандра е тук.
— Какво правиш тук? — попита повторно.
— Къде е онази? — Сандра се озърташе тревожно.
— Избяга.
— Няма ли да я заловиш?
— Не знам… — отвърна откровено Хана главно защото се съмняваше дали ще е способна да настигне бегълката. В момента ѝ се струваше непосилно да предприеме каквото и да било. Трудно ѝ беше да се изправи, трудно ѝ беше да мисли.
— Колата ми е на стотина метра нататък — посочи Сандра. — Можеш да я настигнеш.
Хана се поколеба, сведе очи към Тумас. Гърдите ѝ се стегнаха болезнено, дишането ѝ се затрудни, сълзите преляха от очите ѝ.
— Ще остана при него — деликатно предложи Сандра. — Трябва да я пипнеш.
Хана я погледна в очите. Сандра беше поразително спокойна. Хана изпита облекчение, че някой я наставлява. Спестяваше ѝ необходимостта да вземе решение. А взетите досега решения се бяха оказвали до едно погрешни и фатални.
Тя се изправи и тръгна към колата. Успя да запали, включи на задна и потегли. Фаровете осветиха Сандра, коленичила до Тумас. Допреди малко Хана очакваше при подобна гледка да изгуби напълно самообладание, но за нейно учудване доби по-твърда решимост и възвърна трезвия си разсъдък. Включи на първа предавка и потегли. Усети как зараждащ се гняв силом тласна мислите ѝ в друга посока, надалеч от бездънната скръб, макар да съзнаваше, че това е само временно и тази скръб ще се превърне в неин неизменен спътник за дълго време.
Седемдесет и осма глава
Съвсем леко задъхана, Катя излезе от гората и скочи в колата. Докато бягаше, премисли ситуацията. Изгледите не бяха добри. Ако Тумас ѝ беше казал истината, а Катя бе склонна да му повярва, в момента нямаше начин да се добере до парите. Тогава какво повече да прави в Хапаранда? Да се върне с наполовина изпълнена задача, пак не беше вариант. Тогава как да постъпи?
Съвсем просто. Беше се издънила.
Скапаната шведска дупка бе осуетила мисията ѝ.
За пръв път. Това щеше да я спаси. Тя беше ценен кадър, един от най-най-добрите в Академията, ако не и най-добрата. Щяха да ѝ наложат наказание, но да ѝ позволят да продължи. Бяха инвестирали твърде много в нея, за да я отлюспят.
Запали, отдели се от банкета, продължи с висока, но не прекалено висока скорост. Напред към по-големи пътища. Дали фалшивите ѝ документи щяха да ѝ свършат работа? Ще се престраши ли да си купи билет за някакъв транспорт? Навярно бяха разпратили името Луис Андершон и описанието на външността ѝ до всички възможни транспортни центрове. Нима ще се наложи да шофира по целия път до Санкт Петербург? В такъв случай трябва да смени колата. Съвсем скоро щяха да обявят тази за издирване.
Потънала дълбоко в мисли за евентуални пътища за бягство и транспортни възможности до дома, тя доста късно забеляза, че докато шофира към Хапаранда, някой я преследва.
Хана стопи преднината ѝ само след някой и друг километър. Предполагаше, че наемната убийца я е видяла и разпознала, затова поддържаше дистанция. Така хем държеше под око колата на Катя, хем си запазваше възможността да реагира навреме, ако бегълката предприеме някаква маневра. Беше готова за най-лошото. За всичко.
Набра Гордън.
— Знам къде е — обяви тя без предисловия.
— Кой?
— Луис, Татяна или както там е проклетото ѝ име! — почти изкрещя Хана. Чу как Гордън си поема дъх и явно се изправя от стола си. — Движи се по шосе 99 на път към града.
— Как…
— Тя застреля Тумас — прекъсна го Хана. Не знаеше защо го направи. Глупаво от нейна страна. Изричането на глас сякаш правеше този факт по-реален, а понякога тя се затрудняваше да се справя с реалността. Беше обаче длъжна да го каже, да съобщи.
— Той е мъртъв — продължи тя; усети гласът ѝ да се задавя, думите да засядат в гърлото ѝ.