Тя ще си върне парите.
Нейните пари.
Ако ще това да е последното, което ще направи.
Осемдесет и трета глава
Другото легло беше празно. Да… Беше празно непрекъснато, независимо по кое време на денонощието. Хана стана, обу си дънки, облече пуловер, влезе в кухнята. През повечето дни силите не ѝ стигаха за повече.
Какво да прави? Защо да го прави? Защо въобще да прави нещо, а да не бездейства?
Заради децата? И синът, и дъщеря ѝ бяха още вкъщи. На пръв поглед по-лесно от нея преодоляваха шока от смъртта на Тумас. Споделяха чувствата си, разговаряха. Един с друг. С приятели. От време на време също изпадаха в униние, но общо взето понасяха загубата.
При Хана беше по-различно. Чувстваше се половин човек. Клише, но не ѝ хрумваше друг начин да опише състоянието си. Животът ѝ беше толкова силно преплетен с живота на Тумас. Сега, в негово отсъствие, на нея се падаше да носи всичко; всички спомени. Сам-сама.
В това се състоеше същината на нейната скръб.
Непосилната тежест еднолично да отговаря за съвместния им живот. Толкова се боеше, че всички спомени ще избледнеят и един ден ще се чуди дали изобщо са истински.
Ето, така усещаше тя загубата на съпруга си.
Той си отиде. И я остави сама.
Задаваха ѝ въпроси.
Като причина да се намира до вилата Хана посочи намерението си да прегледа материалите по делото на спокойствие. Нямало друга причина. Нито дума за Елин. Всички приеха обяснението ѝ.
Кенет и Сандра също отговориха задоволително на въпросите на колегите ѝ. И сега разследващите работеха по версията, че УВ е прегазил Тарасов. Намериха наркотиците, но не и парите. Разпитаха Стина, приятелката на УВ, но тя не знаела нищо.
И Хана не знаеше всичко. Определено оставаха неизвестни.
Били принудени да изведат жената от къщата, беше обяснила Сандра, та Кенет, който бил в къщата, но жената не знаела това, да повика помощ по телефона. Защо обаче тази жена беше решила, че Кенет и Сандра са замесени? И откъде Кенет е разбрал накъде са тръгнали Сандра и нападателката ѝ? Защо Сандра я е завела точно до вилата на Тумас? Какъв е бил планът ѝ? Да я разиграва? Но докога? Какво всъщност се бе случило преди появата на Тумас?
Въпросителни.
Кенет познаваше УВ от затвора. Волвото, което племенникът на Тумас караше от няколко години, изчезна. Понякога Хана се питаше дали Кенет и Сандра не са прегазили Вадим Тарасов в гората. Дали те не са отмъкнали парите и дрогата. Дали рускинята не е права.
Всичко беше възможно.
Тя обаче престана да дълбае. Ограничи се до съвсем малко неща. На практика нищо. Гордън се отби няколко пъти. Държа се като загрижен колега. Предложи помощ, попита я от какво има нужда, прояви съчувствие. Даде ѝ да разбере, че може да му се обажда по всяко време.
Тя не му се обади нито веднъж. Продължаваше да бездейства.
Беше сама. Изоставена.
Но бездейните дни с прекалено много време за мислене нито щяха да променят положението ѝ, нито да го облекчат. Стига толкова.
Предъвкването на едно и също не помага.
Каквото и да изпитваше, както и да се чувстваше, беше принудена да продължи. Знаеше как и с какво. Сложи кафеварката и докато чакаше кафето да стане, извади материалите, които взе от участъка, преди да потегли към вилата. Преди да застрелят Тумас пред очите ѝ. Да го застреля жената, чието тяло така и не откриха, и която — вярваше Хана — бе нейна дъщеря.
Някой ѝ отне Елин, унищожи я, превърна я в убийца. Убийца, която погуби съпруга ѝ. Някой някъде носеше вина за това. И Хана възнамеряваше да го намери.
Академията.
Само с това разполагаше.
Смяташе да започне оттам.
Благодарности
Това е. Край. Ще мине още време, докато пак напиша нещо за Хана, за Катя и за Хапаранда. Тук следват куп имена. Ако не искате, не ги четете, но така и така сте стигнали дотук… Това е моят седми роман, но първият ми като самостоятелен автор. Самостоятелен, ала не сам. Затова именно тази страница се появи. Докато работех, бях обграден от хора, които ми помагаха, подкрепяха ме, триеха ми сол на главата, надаваха радостни възгласи или се грижеха от време на време, когато наистина се преуморявах, да ме развличат. Без тях „Вълче лято“ нямаше да види бял свят.
Най-напред едно огромно благодаря на УЛФ ВАЛИН от полицията в Хапаранда. Той и неговият колега МАРТИН АСПЛУНД ме приеха по време на първото ми разузнавателно пътуване до Хапаранда, отговориха на всичките ми въпроси, а после Улф беше така мил да даде обяснения на всичките ми питания, свързани с полицейската работа, които възникнаха по време на творческия процес. Понякога реалността не съответстваше на писателските ми цели и в такива случаи я натаманявах така, че да подхожда на сюжета. Може да се каже, че всичко правилно и коректно е заслуга на Улф, а за всичко недостоверно и погрешно вината е моя.