Открай време Тумас беше ранобуден. Ставаше, правеше сутрешна тренировка, пъхаше се под душа и преди да потегли за работа, се грижеше децата да станат навреме за училище и да си вземат нужните неща. А тя обичаше самотните часове, когато вечерта преминава в нощ, когато децата спят, а в къщата цари тишина. Това беше нейното време.
Но преди се виждаха, разговаряха помежду си.
Вчера, например, цял ден не се бяха чули.
Хана стана, облече си дънки и пуловер, отиде в кухнята, хвърли небрежен поглед към кухненската маса, където — знаеше — нямаше да открие бележка. После отвори един долап, извади кафето и зареди кафеварката. Докато чакаше кафето да потече, прегледа надве-натри първата страница на сутрешния вестник. Тумас настояваше да подновяват абонамента си. Не пишеше нищо за мъртвия мъж, открит вчера в гората. Не прелисти вестника; не очакваше вътре да е публикувана такава информация. Ако журналистите се бяха добрали до тази новина, щяха да я поместят на челно място. Извади си телефона, набра някакъв номер, стисна апарата между ухото и рамото си и отвори хладилника. Тумас вдигна след втория сигнал „свободно“.
— Здрасти, какво правиш? — попита тя.
— Работя — или поне съм на работа. Много е спокойно.
Хана си го представи, облегнат на служебния стол и отпуснал крака върху канцеларското шкафче под добре организираното му бюро. Службата му се намираше в последната сграда по „Сташунсгатан“ и гледаше към построената по време на Първата световна война гара с вид на дворец, излъчваща самочувствие и вяра в бъдещето. От години обаче я наричаха Младежки дом, защото през 1992 г. бяха преустановили пътническите превози от и към Хапаранда и на града вече не му трябваше железопътна гара. Сега се говореше, че жп връзките щели да се възстановят, но повечето не бързаха да вярват. Предпочитаха най-напред да видят с очите си как се движат влаковете.
— Вчера открихме труп — съобщи Хана, докато вадеше от хладилника масло, сирене и натурален сок.
— Сериозно?
— Да. Затова закъснях.
— Аха.
Не беше очаквала такава реакция. Беше си представяла как той се изправя на стола, навежда се напред и започва да я разпитва за подробности. Любопитен е да узнае всичко. А не просто това безразлично „аха“.
Тумас винаги се бе интересувал искрено от работата ѝ. И докато живееха в Стокхолм, и сега, откакто се преместиха на север. Хана не беше преследвала серийни убийци и не бе провеждала кой знае колко зрелищни разследвания, но въпреки това той винаги се вълнуваше живо от нейната работа. Много повече отколкото тя от неговата. Хана не намираше финансовите одити за особено благодатна тема за разговор.
— Най-вероятно две коли са се сблъскали, загинал е мъж и са го заровили в гората — продължи тя въпреки липсата на интерес от негова страна. Започна да маже с масло две филийки тънък хрупкав хляб.
— Имате ли заподозрян?
— Не. Още не сме установили дори самоличността на мъртвия.
— Кой го е намерил?
— Ние. От него бяха яли вълци и… дълга история.
— Довечера ще ми разкажеш. Ще се прибереш ли за вечеря?
— Зависи как ще се развият събитията, но се надявам да успея.
— Добре, до довечера тогава.
Недвусмислено прекратяване на разговора. Тумас искаше да затвори. Мисълта отпреди да стане пак се обади. Вчера изобщо не се бяха чули, а кога за последно бяха правили нещо заедно? Не си спомняше. Да, съжителстваха, засичаха се вкъщи, но не предприемаха нищо само двамата.
По принцип Хана и Тумас рядко се възползваха от местните възможности за културен и спортен отдих, но от време на време той попадаше на интересно събития, обявено във вестник „Нурлендска Сосиалдемократен“, и предлагаше да отидат. Напоследък не се беше случвало, съобрази внезапно Хана. Кога бе последният път?
— Познаваш ли УВ? — попита тя и започна да реже сиренето на филийки. Никак не ѝ се искаше да приключат разговора.
— Кого?
— УВ. Денис Ниеми.
— Автомонтьорът?
— Да.
— Поправя служебните коли. При него оставям за ремонт нашата кола и моторната шейна, когато се наложи. Защо питаш?
— А, просто така. Вчера говорих с него. Праща ти поздрави.
Не беше цялата истина, но предпочете да не усложнява нещата. Когато УВ спомена в сервиза така фамилиарно Тумас, Хана съобрази, че всъщност тя няма представа с какво се занимава в момента съпругът ѝ.
Къде, кога и с кого.
Двамата имаха не просто различен дневен режим. Живееха отделни животи.
През последната година Тумас отсъстваше от къщи много по-дълго от обикновено. Или ще е в службата, или на лов, или за риба, или във вилата, или при племенника си. Привличаха го все дейности извън семейното огнище.