А може би и хора извън дома.
Не ѝ се вярваше да си е хванал любовница, но не можеше да бъде абсолютно сигурна. Почти не правеха секс. Хана очакваше да е тъкмо обратното, след като Алисия, по-малкото им дете, се изнесе от къщи миналата година. С трепет бе чакала момента да останат сами в къщата. В продължение на много години бяха принудени да се съобразяват, да се задоволяват със сравнително малкото възможности за уединяване вкъщи, за да не притесняват чувствителните си тийнейджъри. Ето че вече не се налагаше да се съобразяват с никого. Бяха свободни да правят секс, когато си поискат. Но в спалнята цареше затишие. В началото на новата година Хана реши да си записва в телефона кога правят секс. Добавяше едно „с“ към датата в календара. Досега „с“-тата бяха само две. Последното от 8 април. А вече наближаваше средата на юни.
— Какво прави снощи? — поинтересува се тя и бързо и решително отблъсна мисълта, че му е омръзнала — и самата тя, и изобщо тяхната връзка.
— Нищо особено.
— Не ми звънна.
— Предположих, че работиш. Не исках да те притеснявам.
Хана си спомни времената, когато, младоженци, тъкмо се бяха преместили в Стокхолм. Тогава тя нямаше мобилен телефон. Всъщност почти никой нямаше. Разполагаше обаче с пейджър и при всяко избръмчаване се втурваше да се добере до телефон. Тумас гледаше Елин вкъщи и Хана се опасяваше да не се е случило нещо. Тревожеше се напразно. Обикновено той просто искаше да провери как е, да се обади.
Понякога я търсеше без конкретен повод — ей така, само за да чуе гласа ѝ.
Нехаеше, че тя е в службата. Не го вълнуваше смущава ли работата ѝ.
— Добре — каза кратко тя.
— Мхм…
— Е, до довечера.
— Ще се прибера по обичайното време.
Тя прекрати разговора, остави телефона настрани и започна да закусва. Разсеяно прелистваше вестника. Без дори да се наложи да размишлява или да се напряга; сутрешният разговор с Тумас се изпари от съзнанието ѝ.
Предъвкването на проблемите никога не помага.
Дванайсета глава
След двайсетина минути ходене пеш Хана отвори входната врата, с едно „здравей“ мина покрай Карин на пропуска, извади си картата, прокара я през четеца и влезе да си облече униформата.
Докато се качваше по стълбите на път към сутрешната оперативка, чу стъпки зад гърба си. Спря и изчака Гордън, който се задаваше с усмивка на устните и тънка папка в ръка.
— Здрасти! Хикса не е ли с теб? — попита Хана.
Предполагаше, че разследваното престъпление все още е в графата „убийство с евентуален умисъл“. Ако се окажеше обаче, че виновният шофьор не е бил под въздействието на алкохол или наркотични вещества, сигурно щяха да преквалифицират деянието като „причиняване на смърт по непредпазливост“. Стига, разбира се, да заловяха избягалия водач.
— Ще дойде, след като „Съдебна медицина“ и криминалистиката приключат — отвърна Гордън на въпроса ѝ. — А ние си действаме по нашата част и ще го държим в течение.
— Вчера се отбих при УВ — подхвърли тя, докато вървяха заедно към кухненския бокс до заседателната зала.
— Кога?
— На път към къщи. ПТП. Ударени автомобили. Как да не се сетиш за него!
— Той не скъса ли с…? — Гордън не се доизказа.
— Така твърди, но го заварих в сервиза след полунощ.
— Сигурно има много работа.
— Сигурно е прекрасно да вярваш в добрата природа на хората.
Тя му се усмихна и бутна вратата. Вдълбочен в екрана на телефона си, Пер-Улуф седеше с вида на тъжен булдог на големия син ъглов диван. Като ги видя, стана. Лърч стоеше пред дългия плот до стената и чакаше кафе машината да „пусне“ кафето му.
— Привет на всички! — поздрави Хана.
— Здрасти, здрасти — отвърна Лърч и си взе пълната чаша.
Гордън влезе направо в залата, следван от Рогер и Пер-Улуф. Хана си пусна двойно кафе, без мляко.
В заседателната зала седна до Морган. Той ѝ кимна. Отсреща се настаниха Лърч, Пер-Улуф и Лудвиг Симонсон, най-новото попълнение. Работеше с тях по-малко от година. Смоландец, завършил образованието си във Векшо. След стажа си в Каликс се беше събрал с финландка, която живееше в Хапаранда. Самотна майка. Тя и дъщеричката ѝ не говореха шведски, а Лудвиг не знаеше фински. Но бързо се учеше, разбираше все повече. А това го улесняваше, и то не само в семейния му живот. Една трета от жителите на Хапаранда бяха родом от Финландия. Четирима от всеки петима имаха фински корени. Понякога наричаха Хапаранда „най-финският град в Швеция“ — определението предизвикваше недоволство сред намаляващото местно население, което все още владееше само шведски. Който каквото и да разправяше, градът си беше двуезичен и ставаше все по-трудно да се оправяш без фински.