Понякога, докато езикът ѝ беше в неговата уста, Хана усещаше вкуса на снус. Не ѝ допадаше.
— Убили са човек и са го изяли — констатира Гордън с глас, в който се прокрадваше умора. Явно започваше да осъзнава какво ще произтече от фаталния инцидент.
Медийна истерия. Бомбастични заглавия.
По въпроса за хищниците въобще и за вълците в частност в шведското общество цареше разделение. С всяка изминала година полемиката разгорещяваше и изостряше все повече противоречията. Опонентите си отправяха заплахи, подлагаха се един друг на психотормоз, а в интернет се замеряха с компромати. От време на време се стигаше дори до физическа разправа. Хората, настроени враждебно към вълците, търсеха под дърво и камък случай на разкъсан от вълци човек в Швеция. На тях не им беше достатъчно да се позовават на убити от вълци ловджийски кучета или на нападнати хора в планинските райони на Казахстан. Подобен силен аргумент щеше да им спечели — от една страна — обществена подкрепа, но — от друга — щеше да ожесточи съпротивата срещу тях и в крайна сметка да изостри противопоставянето между двете групи и то да се разпростре до всички въпроси, свързани с лова. А в полицейския окръг на Гордън Бакман Ниска бъкаше от запалени ловджии.
— Със сигурност са изяли части от човек — отвърна Хана. — Не знаем обаче дали те са го убили.
— А как е възможно да са яли човешко месо, без да са убили човек? — попита Гордън и се обърна към Хана и Морган.
— Ами, например, ако смъртта на човека е настъпила поради друга причина — сви рамене Хана. — Турист или рибар, починал, да речем, от инфаркт. Или нещо подобно.
Това, разбира се, не беше изключено, но тя сама схвана колко неубедително прозвуча — извод, който Гордън потвърди, стрелвайки я със скептичен поглед.
— Не е особено вероятно, нали?
— И теорията вълците да са убили човек също не е особено вероятна — възрази Морган със спокойния си плътен глас. — Ако не броим трагичния инцидент през 2012 година, когато вълци нахапаха до смърт служителка в зоопарка „Колморден“, през последните двеста години в Швеция няма случай на човек, убит от вълк.
На Хана и Гордън дори не им хрумна да го попитат откъде разполага с тази информация. Бяха свикнали, че Морган е широко осведомен по всякакви въпроси. Три пъти беше печелил петъчния финал на състезанието „Кой знае най-много“ и бе прибирал награда от 10 000 крони. През 2003 година участва в „Стани богат“ и стигна до финала. Спечели три милиона, и то при положение че му оставаха още два жокера. Всички в Хапаранда знаеха за постиженията му, но никой — най-малко от всички Морган — не ги обсъждаше.
— Късметът донякъде е на наша страна — обади се Хана. — Вълкът е чипиран с проследяващо устройство. Дошъл е от Южна Швеция. — Гордън ѝ отправи умолителен поглед да доразвие темата. — Според Ветеринарномедицинската служба човешките части са престояли в стомасите на вълците не повече от денонощие и половина, вероятно дори по-малко. Стига от областната администрация да пазят данните от проследяващото устройство, ще минем по маршрута на вълците и ще открием останките от тялото на мъртвия човек.
— Какво разстояние изминава един вълк за трийсет и шест часа?
— Между двайсет и четирийсет километра на денонощие — отвърна Морган.
— Женската е била ранена — вметна Хана. — Не е била в състояние да се движи толкова бързо.
— Ранена вълчица с малкото си — кимна Морган. — Това променя донякъде нещата. Логично е да налита на лесна плячка; на бавно движещи се жертви…
— С каква точност определя джипиесът, сателитът или както там се нарича това проследяващо устройство местоположението на вълка? — Гордън въздъхна. Добре съзнаваше какво намеква колегата му.
— Нямам представа — изненадващо за всички отговори Морган. — Ще се обадя да попитам.
— Обадѝ се! Намери кой отговаря за проследяването конкретно на тази вълчица и поискай да ни изпратят максимално подробна карта на изминатия от нея маршрут.
Морган подръпна голямата си брада, сякаш искаше да добави нещо, но само кимна и излезе от кабинета.
Гордън подмина бюрото и отиде до стената, където висеше карта на полицейския окръг и бяла дъска с графика на дежурствата и отпуските. Напълно закономерно той се ширеше в най-големия кабинет в сградата. Виж, колкото до Хана, направеше ли две крачки покрай бюрото си, се блъскаше в стената.
— Къде са намерили вълците?
Хана пристъпи напред и посочи място на около три мили северозападно от Хапаранда — на няколко сантиметра от Катиласаари. Гордън застана зад нея. Близо, толкова близо, че усещаше топлината му.