В залата се възцари необяснима тишина. Рогер взе думата:
— Много хубаво, но защо изобщо гледаме тази карта? Защо проследяваме пътя на някаква мъртва вълчица?
Основателен въпрос, защото Гордън бе спестил причината да събере всички: колкото по-малко знаят за фактическите обстоятелства, толкова по-добре, убеден бе той.
Сега обаче беше крайно време да ги запознае с подробностите.
Шестима полицаи и четирима цивилни.
Гордън се бе обадил за подкрепление от Каликс, но понеже оттам му отказаха, повика брат си Адриан — той със сигурност щеше да си мълчи. Морган пък поиска помощ от съседите си — познаваше добре шейсет и кусур годишната двойка и гарантираше за тяхната дискретност. Така или иначе и Йенс от общинската администрация бе тук. Още когато Морган му съобщи, че Йенс е настоял лично да дойде при тях, Гордън си състави впечатлението за човек, който се опитва да се прави на по-интересен, отколкото е в действителност. Употребата на идиотската лазерна показалка определено не промени предварителното му мнение. Не биваше да допускат следствена тайна да цъфне в нечий профил в Туитър. Гордън прикова очи в Йенс.
— Докато не разберем точно какво се е случило, абсолютно нищо не бива да излиза извън тези четири стени — предупреди той и видя как всички кимнаха; трудно бе да се пренебрегнат сериозните нотки в гласа му. — Намерените вълци са яли от човешко тяло.
— От кои части? — поинтересува се Йенс.
Гордън се обърна към него. Що за тъпоумен въпрос, говореха очите му.
— Има ли значение? — попита в отговор той и се обърна към другите: — Наша задача е да открием останките.
Шеста глава
От десет минути не се бяха разминавали с автомобил. Темпоматът беше настроен да поддържа 80 км/ч. Пътят се простираше напред през зеленината празен и прав. Снегът се бе стопил, а пролетта, както обикновено, беше избързала и всичко се бе раззеленило. Сега покрай пътя цъфтяха цветя. Хана ги възприемаше като бели, лилави и сини безименни петънца. Навярно Тумас, а сигурно и Гордън, знаеха как се наричат. Но тя никога не ги питаше. Без да гледа нещо определено, зарея поглед към рехавата гора отвъд прозореца. Боровете бяха тъмни и мрачни на фона на значително повечето разлистили се, нежнозелени широколистни дървета. Тук-там се мяркаше по някое сечище, вълнуващо се поле или морава, а на хоризонта се очертаваха планините. Понеже не бяха високи, наподобяваха повече мека зелена вълна, плиснала се през местността, и контрастираха с представата за суров масив, настръхнал сред околната шир.
Гора. Накъдето и да погледнеш, все гора.
Гледката през прозореца внушаваше мир и покой. Лесно бе да си представиш далечни птичи песни сред шумоленето на лек ветрец в дърветата. Да си го представиш и да зажадуваш за това.
С излизането от Хапаранда Йенс си развърза езика — взе да описва работата си, как попаднал там, колко скучна изглеждала, но колко вълнуваща всъщност била. Е, не колкото детективското разследване в момента, но все пак. Как, ако се окажело, че вълк наистина е убил човек, това щяло да повлияе върху куп бъдещи нормативни актове, свързани с разрешаването на отстрелване на хищници с цел защита от техните набези. Йенс сподели, че досега не е виждал труп. Това, предполагал, важало и за повечето му връстници.
На четиринайсет години Хана за пръв път бе видяла мъртвец. Не го сподели на глас.
Всъщност и тя, и Гордън мълчаха.
В началото, водени от добро възпитание, двамата задаваха въпроси на Йенс, но постепенно и едносричните им отговори на неговите питания спряха. През последните петнайсет минути пътникът на задната седалка водеше монолог. Йенс го осъзна едва няколко минути преди да стигнат местоназначението си.
— Приятелката ми смята, че говоря твърде много — съобщи той едва ли не извинително.
— Приятелката ти е права — потвърди Хана.
Йенс прие неособено деликатния намек и млъкна. Хана забеляза как Гордън я погледна крадешком, видимо развеселен. Съвместното пътуване с Йенс си беше сериозно изпитание за нервите, но той се оказа по-полезен, отколкото бяха предполагали. Погрижи се всички от екипа да свалят картата на телефоните си, увери се лично, че са се свързали със сателитите, чрез които проследяваха вълците и явно веднага щяха да регистрират, ако някой се отклони с повече от няколко метра от начертания маршрут. Хана и Гордън не разбираха как точно функционира системата, но главното беше, че работи.