Морган тръгна със съседите си към лобното място на вълците в околностите на Катиласаари. Оттам щяха да следват маршрута на вълците на северозапад. Лърч, Пер-Улуф, Лудвиг от участъка и присъединилият се към тях брат на Гордън поеха към шосе 398 между Рутайерви и Лаптрескет: там животните бяха пресекли пътя. Затова там групата щеше да се раздели. Двама щяха да тръгнат на югоизток и — поне така се надяваха — да пресрещнат Морган и неговите съседи след около десет километра. Другите двама щяха да следват дирята на северозапад и след приблизително същото разстояние да срещнат Гордън, Хана и Йенс. Според замисъла всяка от четирите групи щеше да покрие една миля и ако всичко минеше по план, се надяваха да открият останките от разкъсаното тяло за два-три часа.
Влязоха във Витватнет от юг и паркираха пред червената железопътна гара. Подобно на много други малки населени места в Швеция и това селце процъфтяваше след построяването на железопътната линия и пак като много други се обезлюди, сви се и изгуби значението си, след като закриха железопътната линия. Някога тук имаше пощенска станция, молитвен дом, кафенета, магазини, бензиностанция, училище. Днес бяха останали само една малка бакалия и две бензинови колонки.
Хана слезе от колата. Не идваше във Витватнет за пръв път. Както и преди, наоколо не се мяркаше жива душа. Работа, образование, ангажименти, забавления — всичко се случваше и осъществяваше някъде другаде. Гордън се приближи до нея и ѝ подаде флакон със спрей против комари. На откритата площадка пред гарата нямаше комари, но навътре сред дърветата, в сенчестите гъсталаци, щеше да е по-различно.
Йенс си извади айпада, пресякоха релсите и навлязоха в гората.
— Сега се движим по техния маршрут — съобщи Йенс и спря след няколкостотин метра. По средата на тънката синя линия върху екрана светеше точица. — Трябва да тръгнем нататък — посочи той към дърветата на югоизток.
Отправиха се в указаната посока.
Йенс крачеше с наведена глава и поглед, прикован в дисплея. Хана и Гордън вървяха от двете му страни и оглеждаха земята, обрасла над коренищата и под нападалите клони с мек мъх и с храсти червени и сини боровинки. Хана си мислеше за Тумас. Защо не му се обади да го повика, нали им трябваха още хора? Той си падаше по такива занимания: лов, риболов, разходки сред природата. От време на време, когато децата бяха малки, тя ходеше с тях, симулираше ентусиазъм. Пазеше децата да не прихванат негативното ѝ отношение към активния отдих сред природата. Преструваше се, че ѝ харесва да седи сред комарите — те, разбира се, винаги хапеха нея и никога Тумас — в някой примитивен заслон против вятър и дъжд или върху замръзнало езеро, да пие изстинало кафе от пластмасова чашка и да дъвче филии.
Колко време мина оттогава.
Продължаваха да вървят с поглед, забит в земята. Почти не разговаряха. Само от време на време Йенс коригираше курса. Короните на дърветата приглушаваха пряката слънчева светлина, но въпреки това в гората стана горещо, защото почти не повяваше вятър. Хана разкопча двете най-горни копчета на униформената си риза, докато бдително шареше с поглед насам-натам. Прекосиха пътя към Будтреск и навлязоха сред дърветата оттатък. От време на време Хана разгонваше с ръка особено нахалните мухи, които бръмчаха наоколо. От свежестта, изпитана след душа в участъка, нямаше и помен. Потна и задъхана, тя поглеждаше крадешком двамата си спътници. Йенс се бе съсредоточил изцяло върху дисплея, а Гордън крачеше с леко сърце.
След по-малко от час — според Йенс били изминали около четири километра — няколко едри черни врани литнаха, сепнати от стъпките на приближаващи хора. Хана вече знаеше, че са открили каквото търсят още преди да го види.
— Стой тук — нареди тя на Йенс, а двамата с Гордън продължиха напред.
„Погребано“ не беше точната дума. Тялото лежеше само частично покрито с елхови клонки, мъх и съчки. Няколко малки камъка затискаха импровизирания „ковчег“. Мъртвият лежеше възнак. Едната му ръка се подаваше изпод вършината. Липсваха четири пръста. Останал бе само палецът. Голяма част от дланта беше откъсната. На пръв поглед беше дело на вълците. По-нагоре, към рамото, по шията и отстрани на туловището, се виждаха няколко по-малки рани, накълвани от птичи човки. Тлъсти мухи кръжаха около трупа. Докато Хана и Гордън приближаваха, тежка сладникава миризма изпълни ноздрите им. Не биваше да пипат нищо. Човекът без съмнение беше мъртъв, а експертите криминалисти държаха мястото, където е открит труп, да бъде възможно по-малко замърсено. Въпреки това обаче Гордън внимателно отстрани съчките и клоните, които покриваха лицето.