Стресна се, като видя, че се намира в полутъмно помещение и че лежи в постеля посред бял ден. Стените бяха от тежък камък, а постелята — от гъши пера и слама. Веднага позна мястото по мириса на морския въздух. Отвън се носеше самотният и тъжен грак на птици рибари и чайки, а огромните океански вълни се разбиваха в брустверите, издялани от древна скала в основата на кулата. Като Посветител, отдал своя метаболизъм, беше спал двайсет години. Някак, през всичките тези години, през които бе спал, Роланд беше усещал как тези вълни връхлитат при бури и карат цялата цитадела да се тресе — и непрестанно подриваха скалата. Намираше се в Синята кула, на няколко мили източно от Дворовете на прилива, в Каролско море.
Малката килия, която обитаваше, беше с изненадващо оскъдно обзавеждане, почти като гробница: без маса, без столове, постелки. Нямаше гардероб за дрехи, нито дори окачалка на стената, където човек да си закачи наметалото. Не беше стая, в която да живее човек, а само да спи безкрайно време. Освен постелята и самия Роланд в стаичката имаше само една млада жена, която скочи стресната към едно ведро с вода. Той я видя на смътната светлина, прозираща през покритото с морска сол стъкло на прозореца. Беше мило девойче с овално лице, светлосини очи и сламеноруса коса. Носеше венче от малки изсъхнали теменуги. Събудило го беше докосването на дългата й коса по лицето му.
Лицето й се изчерви от смущение и тя се присви.
— Извинете — смотолеви девойчето. — Госпожа Хета ми поръча да ви почистя. — И вдигна един мокър парцал пред себе си, сякаш искаше да докаже с него добрите си намерения.
Но влагата на устните му имаше вкус не на мръсен парцал, а на момичешка целувка. Сигурно беше смятала да го почисти, но беше решила да си намери по-съблазнително занимание.
— Ще ви помогна — каза тя и пусна парцала във ведрото. И бързо се извърна.
Роланд я сграбчи за китката, бърз като мангуста, хванала кобра. Заради скоростта му го бяха накарали да даде метаболизма си в служба на краля.
— Колко съм спал? — запита той. Устата му беше пресъхнала ужасно и от говоренето гърлото го засърбя. — Коя година е сега?
— Година ли? — учуди се младата жена и се опита вяло да се измъкне от хватката му. Държеше я леко. Можеше да се измъкне, но предпочете да остане. Той долови мириса й: чист, с лека нотка на люлякова вода в косата й — а може би беше от сухите теменуги. — Двайсет и втората година от царуването на Менделас Дрейкън Ордън.
Новината не го изненада, въпреки че почувства думите й като удар. Двайсет и една години. Бяха изтекли двайсет и една години, откакто беше отдал метаболизма си в служба на краля. „Двайсет и една години съм спал в тази постеля, докато млади жени като тази са ме почиствали и са ми сипвали с лъжица рядка супа в гърлото, за да дишам.“
Беше дал метаболизма си на един млад воин, сержант Драйдън. През тези двайсет и една години Драйдън трябваше да се е състарил с над четиридесет години, докато Роланд беше спал и не се беше състарил нито с ден. Сякаш бяха изтекли само няколко мига, откакто бе коленичил пред Драйдън и младия крал Ордън. Облекчителите изпяха птичата си песен — притискаха силарите си в гърдите му и го призоваваха да отдаде дара си. Беше изпитал неописуемата болка от силарите, беше помирисал горящата си плът и косми, усетил бе смазващата умора, когато облекчителите извлякоха от него метаболизма му. Накрая бе изпищял от болка и ужас и сякаш бе заспал завинаги.
Тъй като вече се беше събудил, разбра, че Драйдън е мъртъв. Ако човек отдадеше някое свое качество на владетел, то след като владетелят умреше, качеството се връщаше при Посветителя. Дали Драйдън беше загинал в битка, или издъхнал в постеля, Роланд нямаше как да разбере. Но след като вече беше един от Възстановените, това означаваше, че Драйдън със сигурност е умрял.
— Аз ще си вървя — каза момичето и се задърпа, но съвсем леко.
Роланд усети под пръстите си меките косъмчета на ръката й. Имаше една-две пъпчици по лицето, но след време щеше да стане красавица.
— Устата ми е пресъхнала — каза Роланд, без да я пуска.
— Ще донеса вода — обеща тя. Престана да се бори — сякаш с примирението си се надяваше той сам да я пусне.
Роланд пусна китката й, но се взря в лицето й. Самият той беше очарователен младеж — с дълга, вързана отзад рижа коса, волева брадичка, пронизващи сини очи и стройно, мускулесто тяло.
— Преди малко, когато ме целуваше в съня ми, мен ли искаше, или си представяше някой друг мъж? — попита я той.