Момичето се разтрепера от страх и погледна към дървената врата, сякаш да се увери, че е затворена. После сведе срамежливо глава и прошепна:
— Теб.
Роланд се вгледа в лицето й. Малко лунички, прави устни, чипо носле. Прииска му се да я целуне зад лявото ушенце. За да запълни неловката тишина, момичето забърбори:
— Мия ви от десетгодишна: за това време опознах тялото ви добре. В лицето ви има доброта, и жестокост, и красота. Понякога се чудя що за човек сте и се надявах, че ще се събудите преди да се омъжа. Аз съм Сийра, Сийра Крайър. Баща ми, майка ми и сестрите ми, всички загинаха в една кална лавина, когато бях малка, затова сега служа в цитаделата.
— Името ми поне знаеш ли? — попита Роланд.
— Боренсон. Роланд Боренсон. Всеки в цитаделата ви знае. Вие сте баща на един капитан от кралската гвардия. Синът ви е телохранител на принц Габорн.
Роланд се зачуди. Не беше чувал, че има син. Но беше имал млада жена, когато даде дара си, макар че сега тя трябваше да е остаряла. Когато даде метаболизма си, не знаеше, че тя носи дете.
Зачуди се дали момичето говори истината. Зачуди се и защо, с какво я беше привлякъл. Попита:
— Знаеш името ми. А знаеш ли също така, че съм убиец?
Момичето се дръпна стъписано.
— Убих един човек — призна й Роланд. Учуди се защо й го казва. Но макар онзи мъж да беше умрял преди двайсет години, за него все едно, че беше станало преди часове, и усещането за изсипалите се в ръката му черва на убития все още беше прясно в ума му.
— Сигурна съм, че сте имали сериозна причина.
— Заварих го в леглото с жена ми. Разпрах го като риба, но още докато го правех, се удивих защо. Бракът ни беше уговорен и не си допадахме с нищо. И не се интересувах от нея, а тя ме мразеше. Убийството му беше безсмислено. Мисля, че го направих, за да я нараня. Не знам. От години съм се чудил що за човек съм аз, Сийра. Ти смяташ ли, че знаеш?
Сийра Крайър облиза устни и затрепера.
— Всеки друг е щял да загуби главата си за такова нещо. Кралят трябва много да ви е харесвал. Навярно и той е видял някаква доброта, скрита зад жестокостта.
— Аз виждам само безсмислие и глупост — отвърна Роланд.
— И красота. — Сийра се наведе и го целуна по устните. После леко извърна глава.
— Аз съм отдаден — каза той.
— На една жена, която се е отрекла от вас и се е омъжила за друг много, много отдавна… — отвърна Сийра. Роланд разбра, че говори за жена му. Новината го натъжи. Момичето бе дъщеря на друг касапин… и умът й беше по-остър от ножовете на баща й. Тя го смяташе за глупав, той нея — за жестока.
— Не — отвърна той, усетил, че не е разбрала истината. — Отдаден съм не на жена, а на своя крал.
Роланд се надигна, приседна в постелята и се загледа в краката си. Беше само по долна риза — тънка червена памучна дреха, през която тялото му да може да диша във влажния въздух. Нямаше ги старите му работни дрехи, които бе носил преди двадесет и една години, когато отдаде дара си. Бяха изгнили.
Сийра му донесе някакви панталони и ботуши, после му предложи да му помогне в обличането, макар че той нямаше нужда от помощ.
Никога не се беше чувствал толкова отпочинал.
Въпреки че днес за втори път през една седмица се беше събудил от целувка, устните на Сийра Крайър бяха много по-желани от тези на барон Пол.
Докато се хранеше, в гостилницата влезе някакъв млад рицар в люспеста ризница.
— Здравей, Боренсон! — извика новодошлият. В същия момент барон Пол слезе по стълбите и застана на площадката. — И барон Пол! — добави слисано новодошлият.
Изведнъж в залата настъпи суматоха. Двамата лордове до Роланд скочиха на пода. Рицарят при вратата задърпа меча си и той издрънча в ножницата. Щитоносците в ъгъла завикаха: „Бой!“ и „Кръв!“ Един от хлапаците преобърна масата пред себе си и се скри зад нея като зад барикада.
Едно момиче, което сервираше, хвърли във въздуха кошницата с хлябове и побягна към склада с писък:
— Барон Пол и сир Боренсон са в една стая!
Ханджията изхвърча от кухните с пребледняло лице, уплашен, че ще му изпотрошат мебелите.
Накъдето и да се озърнеше Роланд, виждаше изплашени лица.
Барон Пол стоеше на дървената площадка и оглеждаше сцената. На устните му играеше весела усмивка.
Шегата се хареса на Роланд. Той свъси чело, извади меча си и изгледа заканително барон Пол. После сряза самуна пред себе си и заби върха на меча в тезгяха така, че той затрептя над дъската.