— Столът до мен, изглежда, е празен, барон Пол — каза Роланд. — Ще седнете ли до мен за закуска?
— Защо не, благодаря — вежливо отвърна барон Пол, заклати едрото си туловище до стола, седна, отчупи от хляба и топна в тигана на Роланд.
Всички зяпнаха в почуда. Роланд си помисли, че изглеждат по-стъписани, отколкото ако двамата с барон Пол бяха жаби, полетели из стаята като врабци да гонят мухи с дългите си езици.
Ужасен, младият рицар възкликна:
— Но вие не трябва да се приближавате на повече от петдесет левги един от друг… по заповед на краля!
— Вярно, макар че снощи, по чиста случайност, двамата с Боренсон бяхме натикани в едно легло — отвърна със задоволство барон Пол. — И трябва да призная, никога не съм имал по-сърдечен приятел по легло.
— Аз също — подхвърли Роланд. — Малко мъже могат да ти стоплят гърба толкова добре като барон Пол. Тоя човек е едър като кон и горещ като ковашка пещ. Че то, ако питате мен, цяло село може да стопли нощем. Можеш риба да пържиш на краката му или да печеш тухли на гърба му.
Всички ги зяпнаха, сякаш бяха откачени, така че Роланд и барон Пол заобсъждаха на висок глас такива светски теми като времето, как скорошните дъждове са утежнили подаграта, от която страдала тъщата на Пол, как най-хубаво се готви еленско и тъй нататък.
Всички ги гледаха настръхнали, сякаш очакваха, че всеки момент примирието помежду им ще се развали и двамата ще извадят оръжие.
Накрая Боренсон потупа свойски барон Пол по гърба и излезе навън в ранното утро. Селцето се казваше Сеново. Навсякъде из полята се виждаха купи сено, а чернооките „лениви невести“ бяха пораснали високо в късното лято. Околността беше равна, тревата през лятото беше израснала висока, но вече бе повяхнала и избеляла от слънцето.
Свинете пред хана умно се разбягаха. В краката на Роланд кълвяха няколко кокошки. Той зачака някое от конярчетата да му доведе коня.
Остана пред вратата и се загледа в мъгливото небе. Струйки утринна влага се сбираха в бяла мъгла. Сред нея се носеше вулканична пепел, като снежинки топъл сняг.
Барон Пол излезе, загледа се нагоре и почеса замислено брада.
— Нещо измамно има в това избухване на вулкан, някаква мощна магия — каза той. — Чувам, че Радж Атън водел огнетъкачи. Дали те не са замесени в това?
Роланд реши, че огнетъкачите едва ли имат нещо общо с вулкана. Той беше избухнал далече на юг, а войниците на Радж Атън отиваха към Карис, на сто мили на север. Все пак изглеждаше злокобно.
— Каква е тази история с кралската заповед? — попита Роланд. — Защо не трябва да се доближаваш на петдесет левги от сина ми?
— А, нищо работа — ухили се смутено барон Пол. — Стара история. Бих ти я разправил, но предполагам, че скоро ще я чуеш от някой странстващ менестрел. Те повечето го разправят вярно. — Барон Пол погледна кротко към земята и отръска с ръка наметалото си. — Десет години живях в смъртен страх от момчето ти. — Роланд се зачуди какво ли щеше да направи синът му, ако се беше събудил в прегръдката на този мъж. — Но тъмните времена могат да направят и от най-големите врагове приятели, нали? — каза барон Пол. — Пък и хората се променят. Предай на сина си най-добрите ми пожелания, ако го намериш.
Изражението му сякаш молеше Роланд за прошка и той с радост щеше да му я даде, но не можеше да говори от името на сина си.
— Ще му предам — обеща Роланд.
Далече долу по южния път петдесет рицари препускаха на север и копитата на конете им тътнеха по земята.
— Май пътят ти на север ще е доста опасен — каза барон Пол. — Но помни ми думата. Стой по-надалече от Карис.
— Ти няма ли да тръгнеш на север? Мислех, че ще пътуваш с мен.
— Ба! — изсумтя барон Пол. — Моят път не е натам. Имам едно лятно имение извън Карис, тъй че жена ми поиска да преместя някои по-ценни неща преди хората на Радж Атън да са го оплячкосали. Помагам на слугите с пазенето на фургона.
Това май бе проява на страхливост, но Роланд си замълча.
— Тъй де — каза барон Пол. — Зная какво си мислиш. Но ще трябва да се бият без мене. Имах два дара на метаболизъм до миналата есен, когато някои от Посветителите ми ги убиха. Чувствам се твърде стар и дебел за истински бой. Бронята ми приляга толкоз, колкото долната риза на жена ми.
Думите излязоха от устата му с мъка. Баронът искаше да дойде. Все пак беше на повече от четиридесет и няколко години. Щом бе имал Посветители десет години, сега щеше да е хронологично на двайсет. Възрастта на Роланд.