— Можем да заобиколим тая битка при Карис — предложи Роланд — и да намерим някоя, която ще ти приляга повече. Защо не дойдеш с мен?
— Ха! — изсмя се горчиво барон Пол. — Осемстотин мили до Хиърдън? Ако не те е грижа за здравето ти или за моето, съжали поне горкия ми кон!
— Остави слугите си да ти закарат имането. Те нямат нужда да ги пазиш.
— А, жената така ще ме нагълчи… свадливката му проклета! По-добре да ядосаш Радж Атън, отколкото нея.
Едно девойче излезе от хана и ловко спипа за шията една от кокошките, които кълвяха пред прага.
— Ти идваш с мен. Лорд Колингсуорд те иска за компания на закуска. — Откъсна врата на бедната ярчица и вече скубеше перата й, докато я внасяше вътре.
След малко рицарите, идещи от юг, стигнаха селото и спряха пред конюшнята. Явно се надяваха да отдъхнат, да научат новините и да дадат почивка на конете си.
Когато конярчето доведе кобилата му, Роланд я яхна и му подаде дребна монета. Кобилата беше отпочинала добре, пристъпваше игриво. Беше грамадно червено животно с бели петна над копитата и на челото. Изглеждаше готова за жива езда в хладния утринен въздух. Роланд я поведе към пътя през влажната утринна омара, която скоро щеше да се превърне в ниска мъгла.
Подуши пепелта във въздуха. По пътя на север беше войската на Радж Атън — армия, за която разправяха, че включвала огнени магьосници, Непобедими, гиганти главанаци и свирепи бойни кучета.
Неволно си помисли колко несправедлив е животът. Онова нещастно пиле при хана беше умряло, без дори да разбере.
След малко, докато беше зает с тези мрачни мисли, го стресна тропотът на препускащ кон.
Той се озърна през рамо, притеснен дали няма да е някой разбойник или убиец. Яздеше през гъста мъгла и не можеше да види на повече от сто стъпки.
Отби встрани от пътя и извади меча. В следващия миг видя към него да се носи огромно туловище.
Барон Пол се тресеше на седлото на коня си.
— Добра стига! — изрева дебелият рицар, неловко наместил бутовете си в твърде малкото за него седло. Кавалерийският кон под него се озърташе уплашено, сякаш се боеше, че господарят му здраво ще го напердаши.
— Няма ли да вървиш на юг с имането си? — попита Роланд.
— Майната му на имането. Слугите могат да духнат с него, все ми е тая! Да вземат и оная харпия, жена ми, ако щат! — ревна барон Пол. — Ти беше прав. По-добре е да умреш млад, докато кръвта в жилите ти е гореща, отколкото да умреш стар и бавно от затлъстяване!
— Никога не съм казвал това — възрази Роланд.
— Ха! Очите ти го казаха, момко.
Роланд прибра меча.
— Е, щом очите ми са толкова красноречиви, май ще трябва да дам почивка на непослушния си език.
И с тези думи смуши кобилата и продължи напред в мъглата.
Хостенфест
Призори Мирима се събуди със сълзи в очите. Изтри ги и остана да лежи, учудена от странното чувство на меланхолия, което я обладаваше всяка сутрин от три дни. Не й беше ясно защо се събужда разплакана.
Не трябваше да се чувства така. Днес беше последният ден на Хостенфест — денят на големия пир — и трябваше да е най-щастливият ден на годината.
Нещо повече, през последните няколко седмици тя беше извоювала няколко малки победи. Вместо да спи в съборетината си извън Банисфер, се беше събудила в кралската кула на замък Силвареста. Беше се сприятелила с младата кралица Йоме Ордън и се беше омъжила за истински рицар, при това заможен. Сестрите й и майка й бяха тук в замъка, живееха в цитаделата на Посветителите и за тях щяха да се грижат до края на живота им.
Трябваше да е щастлива. И въпреки всичко се чувстваше, сякаш над нея е натежала ръката на ориста.
През прозореца й се чуваше монотонната птича песен на кралските облекчители в цитаделата на Посветителите. През последната седмица хиляди хора бяха предложили да посветят качествата си в служба на Земния крал. Въпреки че Габорн беше Клетвообвързан владетел и се беше заклел да не взима ничий мускул, ум или жизненост, ако не му е даден драговолно, а тези се предлагаха съвсем драговолно, досега той не беше взел нито един дар. Някои се опасяваха, че той напълно се е отрекъл от тази практика, въпреки че не забраняваше на рицарите си да вземат дарове.
Крал Габорн Вал Ордън, изглежда, разполагаше с неизчерпаеми запаси от силари и от седмица главният облекчител работеше с помощниците си ден и нощ — раздаваше като милостиня дарове на рицарите на Хиърдън, за да възстановят силите на изтощената кралска войска. Но цитаделата на Посветителите все още беше пълна само наполовина.