Четири селянчета свиреха толкова лошо, че Мирима се зачуди сериозно ли го правят, или просто се подиграват на окаяните усилия на други.
Боренсон избута няколко селяци и изгони две-три кучета, за да може Мирима да види какво има в центъра на тълпата.
Това, което видя, я погнуси: на тревата лежеше голяма колкото фургон грамада от сива плът, безока глава на хала. Пипалата й висяха като мъртви червеи на тила, а редиците кристални зъби изглеждаха ужасяващо в лъчите на утринното слънце. Беше мръсна — нали я бяха влачили толкова много мили дотук. Но под мръсотията, по челото, Мирима видя жигосаните по плътта на чудовището руни — руни на сила, които от време на време проблясваха като смътни пламъци. Всяко дете в Роуфхейвън знаеше какво значат тези лицеви руни.
Не беше обикновена хала. Беше магесница.
Сърцето на Мирима се разтуптя, готово да изскочи от гърдите й. Тя усети, че диша на пресекулки и че всеки момент може да припадне. Изведнъж й стана студено и се остави топлината на чуждите тела да я сгрее. Няколко кучета душеха главата на халата и нервно поклащаха опашки.
— Хала магесница? — глухо попита тя. Никой не беше убивал хала магесница в Хиърдън от над хиляда и шестстотин години. Изгледа стъписана главата на звяра. Това чудовище можеше да разкъса на две цял боен кон. Да не говорим за човек.
Наоколо хихикаха селяци; деца протягаха ръце да пипнат ужасната твар.
— Спипахме я в Дънуд, по някакъв стар път, оставен от мътните, под земята. Имаше си самци и потомство, затова ги избихме всички и строшихме яйцата й.
— Колко загинаха? — попита стъписана Мирима.
Боренсон не отговори веднага.
— Четиридесет и един добри рицари — отрони най-сетне. — Биха се добре. Беше жестока битка. — И добави, колкото можеше по-скромно: — Аз лично я убих.
Тя се извърна разярена към него.
— Как можа да го направиш?
Стъписан от реакцията й, той заломоти:
— Н-не беше лесно, признавам. Доста ме затрудни тая вещица. Май никак не й хареса, че ще й вземат главата.
Изведнъж тя разбра всичко съвсем ясно: защо се беше будила всяка сутрин изпълнена с меланхолия, защо толкова трудно можеше да заспи вечер. Беше изплашена. Беше си търсила мъж заради богатството му, но вместо това се беше влюбила. Междувременно мъжът й като че ли повече го интересуваше как по-интересно да бъде убит, вместо да се люби с нея.
Обърна се и бързо закрачи през тълпата — избутваше зяпачите от пътя си — заслепена от сълзи.
Боренсон забърза след нея, хвана я при моста и я обърна към себе си.
— Защо си толкова бясна?
Гласът му прогърмя толкова силен, че стресна някаква риба в тръстиките край крепостния ров. Нещо едро отплува под водата и тя закипя след него. Тълпата запътили се към замъка хора се раздвои около Боренсон и Мирима като вода около остров.
— Бясна съм, защото ме оставяш.
— Разбира се, оставям те… след няколко дни — каза той. — Но не е по мой избор.
Боренсон беше убил крал Силвареста и Мирима знаеше, че това му е донесло позор, въпреки че Силвареста беше отдал дар на Радж Атън, отстъпил беше ума си на Вълчия господар. Макар Силвареста да беше добър човек, дал дара си по принуда, истината беше, че в ужасна война като тази приятел не можеше да щади приятеля. Брат не можеше да пощади брата.
Отдавайки ума си на Радж Атън, крал Силвареста се беше превърнал във враг на всеки справедлив човек, а Боренсон се бе почувствал обвързан с дълг да отнеме живота на стария си приятел.
След като деянието бе извършено, кралската дъщеря, Йоме, не искаше да накаже Боренсон, но не можеше и да му прости. Затова, в името на справедливостта, беше възложила на Боренсон изпитание, заповядала му бе да извърши Акт на покаяние — да отиде в земите отвъд Инкара, да намери легендарния Дайлан Чука, Дара всечовешки, и да го върне тук, в Хиърдън, за да помогне в борбата срещу Радж Атън.
Приличаше на подвиг, достоен за глупак. Макар че според мълвата все още беше жив, Дайлан Чука не можеше да е жив след шестнайсет века. Сър Боренсон като че ли изпитваше ужасна неохота да тръгне, след като виждаше по-добри начини да защити своя народ. Но все пак беше въпрос на чест да замине: и скоро щеше да тръгне.