Посред седмицата небесата потъмняха, над Тол Римън загърмя и затрещя и гръмотевиците разтърсиха града. Местните дечица се сгушиха в леглата при майките и бащите си, на сигурно под дебелите завивки. Същата нощ петстотин могъщи Владетели на руни препуснаха от изток, за да отвърнат на призива на херцог Палдейн да защитят Карис, най-големия замък в западна Мистария. Защото според последните донесения Вълчия господар, отстъпващ към родния си Индопал, изведнъж ударил на юг, право към сърцето на Мистария.
Маркиз Брунхърст не можеше да настани за спане толкова много лордове, затова накара повечето от тях да изчакат да мине бурята в голямата зала или в приютите около вътрешния замък. Там лордовете и рицарите водиха дълги и яростни спорове как да отблъснат неизбежното нашествие.
Войските на Радж Атън вече бяха завзели три гранични укрепления. Още по-лошото беше, че той бе взел дарове от може би двайсет хиляди души. Беше си присвоил тяхната сила, ум, жизненост и гъвкавост, превръщайки се в толкова свиреп воин, че никой не можеше да го надвие в битка. Стремеше се да се превърне в Дар всечовешки, същество от древните сказания, за което се твърдеше, че е безсмъртно. Някои се бояха, че и сега той вече не може да бъде убит.
А още по-лошото пък беше, че той бил взел толкова дарове на обаяние, че красотата му греела по-ярко и от слънцето. На стотици мили на север в Хиърдън, когато войските му обсадили замък Силвареста, хората на крал Силвареста само като погледнали лицето на Радж Атън, почнали да хвърлят оръжията си от стените на замъка и да го посрещат възторжено като свой нов владетел. А в Лонгмът, разправяха, Радж Атън използвал невероятната сила на Гласа си, за да разбие каменните стени на замъка, както някои майстори певци могат да трошат кристал с песента си.
Беше почти призори, когато Радж Атън удари Тол Римън.
Дойде, теглейки ръчна количка пълна с лук, с придърпана ниско над челото му гугла на дрипавото наметало, за да го пази от нощния дъжд. Стражите при портите на замъка не му обърнаха много внимание, защото и други селяни вкарваха колите си през портите. Бяха се подслонили от дъжда под стрехите на дюкяна на един тъкач.
Радж Атън запя някаква песен, която нямаше думи, а само гърлен, монотонен стон с невероятна мощ, от която отначало каменните стени на Тол Римън забучаха, а тъпанчетата на хората завибрираха все едно, че оса е забръмчала в черепите им.
Пазачите на портите заругаха и наизвадиха оръжия. Селяците, оказали се близо до Радж Атън, се хванаха за главите от болка, щом песента му започна бавно да троши черепите им. Почнаха да падат в несвяст и да мрат.
След няколко секунди камъкът на кулите на Тол Римън започна да се тресе жестоко. Заоткъртваха се и западаха парчета камък все едно, че катапулти бяха ударили стените.
След още няколко мига бойниците на замъка се разтърсиха, започнаха да се накланят и да падат, ударени сякаш безжалостно от мощен юмрук.
А Радж Атън в дрипавото наметало извиси гласа си, докато кулите на маркиза не се сринаха и голямата зала не рухна сред скърцането на старите дебели греди.
Владетелите на руни вътре бяха премазани под камъните. Строшените светилници пръснаха маслото си по греди и гоблени и по-голямата част от замъка лумна в буйни пламъци.
Никой простосмъртен не можеше да приближи до Радж Атън, без да бъде убит. Двама Владетели на руни имаха достатъчно дарове на жизненост, за да понесат неговия Глас. Но когато се втурнаха към него от развалините и посегнаха да извадят мечовете си, Радж Атън измъкна камата си, бърз като мълния, и им разпра коремите.
След като замъкът и повечето постройки на пазара се сринаха, Радж Атън се обърна и побягна по тъмните улици.
След няколко мига стигна до бойния си кон, вързан зад една плевня в подножието на нисък хълм. Там в тъмното се бяха сбрали две дузини от неговите Непобедими и го чакаха да се върне.
Един огнетъкач, Рахджим, седеше на черен кон и гледаше жадно към руините на Тол Римън, към виещата се нагоре в небето огнена стихия. Това бе третият замък, който господарят му унищожаваше само за една нощ. Рахджим дишаше на пресекулки от възбуда, от устата му бълваха валма дим, а в очите му блестеше неестествена светлина. Нямаше коса, косъмче нямаше дори по веждите.
— А сега накъде, о, Велика светлина? — запита огнетъкачът.
Щом Радж Атън го приближи, усети сухия зной, лъхащ от кожата му.