— Не искам да замина — каза Боренсон. — Но трябва.
— Пътят до Инкара е дълъг. Дълъг път, за да го измине сам човек. Мога да дойда с теб.
— Не! — настоя Боренсон. — Не можеш. Няма да оцелееш.
— Защо мислиш така? — попита Мирима, макар че знаеше отговора. Той беше капитан от кралската гвардия, с дарове на мускул, на жизненост и метаболизъм. Ако изобщо имаше някой жив човек, способен да премине през вражеските територии, това беше Боренсон. Инкара беше опасно място: чужда земя, където не понасяха северняците. Нито той, нито Мирима щяха да могат лесно да пътуват през Инкара: кожата на всички инкарци беше светла като слонова кост и имаха права коса с цвета на сребро. Боренсон и Мирима не можеха да се предрешат толкова добре, че да скрият чуждото си потекло.
В по-голямата си част инкарците бяха нощни хора, работеха и излизаха предимно нощем. Денем прекарваха повечето си време по домовете или сред сенчестите гори. Да ги избягва човек беше почти невъзможно.
А ако хванеха Боренсон, щяха да го хвърлят да се бие на кървавите арени.
За да остане жив, щеше да е принуден да пътува скришом през нощта, избягвайки всякакъв контакт с инкарците.
— Не мога да те взема — каза той. — Ще ме бавиш. И ще ни убият и двамата.
— Това не ми харесва — отвърна Мирима. — Никак не ми харесва идеята да заминеш сам. — Един продавач, който теглеше ръчната си количка, мина покрай тях и Мирима се отмести от пътя му и придърпа Боренсон със себе си.
— На мен също, но и за миг не помисляй, че можеш да ми помогнеш.
Мирима поклати глава и сълзите й потекоха.
— Разказах ти за баща ми. Беше доста заможен търговец. Явно го бяха обрали и след това бяха запалили дюкяна му, за да прикрият убийството. Понякога се чудя дали не съм могла да го спася. В нощта, когато го убиха, той не беше нито най-богатият търговец в Банисфер, нито най-слабият. Но беше сам. Ако бях с него…
— Ако беше с него, сигурно и ти щеше да си мъртва — каза Боренсон.
— Може би — прошепна тя. — Но понякога си мисля, че е по-добре да съм мъртва, отколкото да живея, без да знам дали не съм могла да помогна.
Боренсон я изгледа твърдо.
— Възхищавам се на верността ти, ценя я. Но най-лошият ден в живота ми беше миналата седмица, когато разбрах, че си тръгнала към Лонгмът, за да си до мен в битката. Искам да спиш до мен, а не да се биеш до мен… въпреки че имаш сърце на воин. — Целуна я нежно.
Очите им се срещнаха. Тя задържа протегнатата му ръка. В молба.
— Щом не мога да дойда с теб — каза тя, — няма да съм щастлива, докато не се върнеш.
Боренсон се усмихна, наведе се и я целуна по нослето.
— Хайде да се разберем така. Никой от двама ни няма да е щастлив, докато не се върна.
Задържа я дълго. Тълпата се нижеше покрай тях.
Зад себе си тя чу двама да говорят.
— Да ми Избере оная курва Бони Клийдс, моля ти се! Няма и преди половин час! Ама защо Земния крал ще Избира такава като нея?
— Вика, че Избира ония, дето обичали хората — рече другият. — Аз пък не знам дали някоя е обичала повече от нея.
Мирима усети как Боренсон се вцепени в прегръдката й от тези злобни подмятания, но не се скара на говорещите.
След миг Мирима чу вик и плясък, сякаш някой беше хвърлил нещо в рова. Боренсон я пусна и се обърна.
Тя погледна да види какво е привлякло вниманието му. На стръмния насип стояха четирима мъже и гледаха надолу. Бяха се скупчили на едно малко възвишение, под огромна върба.
Слънцето грееше ярко и небето беше чисто. От тъмните води се вдигаше ранна утринна омара. Пред очите на Мирима някаква грамадна риба излезе на повърхността и заплува лениво. Един младеж я замери с копие, но рибата ловко се отклони и отново се гмурна.
— Ей! — ядосано извика Боренсон. — Момчета, какво правите?
Един от момците, кльощав, с коса като слама и остро лице, му отвърна:
— Ловиме есетра за Хостенфест. Тая заран в рова са излезли едри парчета.
Още докато говореше, една огромна риба, дълга поне осем стъпки, се издигна до повърхността и закръжи по водата на странни фигури. Подмина някакво пате, което ровичкаше с клюна си в близките тръстики. Едно от момчетата вдигна копието си.
— Спри… в името на краля! — заповяда Боренсон. Мирима се усмихна неволно, като го чу да се позовава на краля.
Вдигналият копието момък изгледа Боренсон, сякаш се е побъркал.
— Ама такава грамадна риба никога не е влизала в тоя ров — викна хлапакът.