Беше прав. Габорн с радост бе готов да отдаде живота си в служба на други. Готов беше достойно да загине в битка за тях и достойно да живее за тях във времена на мир.
— Какво всъщност ви безпокои? — попита Бинесман.
С надеждата, че никой друг няма да чуе, Габорн прошепна:
— Земята ми се яви насън и заплаши да ме накаже. Предупреди ме, че трябва да Избирам семената на човечеството и нищо друго.
Бинесман го изгледа съсредоточено и се намръщи.
— Внимавайте, милорд. Ако Земята е решила да ви проговори в съня, то е само защото сте били твърде залисан да я слушате буден. А сега кажете ми точно срещу какво ви предупреди Земята?
— Срещу… това да избирам твърде нашироко — каза Габорн. — Земята ми се яви в облика на загиналия ми баща и ме предупреди, че трябва да се науча да приемам смъртта.
Не посмя да признае, че все още не може да се примири със смъртта на баща си. Земята бе поискала от него нещо невъзможно.
Беше го предупредила, че трябва да стесни обхвата си, да Избира само най-добрите семена на човечеството, които да спаси в тъмното време, което иде.
Но кои бяха най-добрите?
Онези, които той обичаше най-много? Не непременно.
Онези, които най-много допринасяха за света? Дали изкуството на някой беше по-ценно от умението на простия пекар да изпече хляб или от обичта на една жалка селянка към децата й?
Трябваше ли да Избере онези, които могат най-добре да се сражават за него, и така да защити по най-добрия начин своя народ?
Как можеше Габорн да определи стойността на живота? Беше се вглеждал в сърцата на хората си и сега му се струваше, че Земният взор е по-скоро бреме, отколкото дар.
Беше се взирал в сърцата на други и знаеше, че старите хора обичат живота по-яростно от младите, които би трябвало да ценят дните си.
Взирал се беше в сърцата на други и рядко бе откривал хора толкова добродетелни, колкото му се искаше. Най-добрите войници, мъжете, които най-много искаше да бъдат негови воини, често не ценяха живота. Твърде много от тях бяха груби същества, обичащи кръвта и надмощието. Рядко беше намирал добродетелен мъж, който да борави добре с меча.
Твърде често се вглеждаше Габорн в сърцата на хора и както с крал Лоуикър, гледката, на която се натъкваше, се оказваше непоносима.
Как тогава можеше да се отвърне от някой прост човек, който заслужава да живее, но може да предложи малко: бебета, сакати деца и старици, тътрещи се към неизбежната си орис.
Бинесман каза строго, шепнешком, за да не го чуе никой друг:
— Вие сте в голяма опасност, милорд. Онези, които служат на Земята, трябва да го правят със съвършено покорство. Ако не служите на Земята, тя ще ви лиши от силите си.
Изгледа Габорн намръщено и продължи:
— Може би аз съм виновен. Когато придобихте силата на Избора, ви казах да бъдете щедър. Но трябваше и да ви предупредя за голямата опасност в това да бъдете прекалено щедър. Може би трябва да се откажете от някой, когото сте Избрал. Това ли изпитвате?
Габорн затвори очи и стисна зъби. В този момент не можеше да приеме смъртта.
— Милорд! — извика сър Ленгли и посочи към билото на полегатия хълм на сто разкрача южно.
Там горе се стелеше кафява пара, спускаше се по склона като степен пожар, придвижваше се със скоростта на вървящ човек. Но от този огън не се вдигаше никакъв дим, в него не горяха пламъци.
И въпреки това тревите и ниските храсти съскаха и повяхваха. Пълзящата линия на кафявия дим стигна до един огромен дъб и кората по него се пропука. Листата му добиха болнав цвят и закапаха. Всяко стръкче имел по клоните му изсъска и се сгърчи. Синчецът под дървото от яркосин за секунди стана пепелявосив.
А после опустошителната мъгла се спусна по-надолу.
Бинесман се намръщи и поглади късата си брада.
Габорн се вторачи в пълзящата мъгла с нарастващ ужас.
— Какво е това? — промълви той.
— Ммм… не знам — каза Бинесман. — Може да е някакво опустошително заклинание, но никога не съм чувал за нещо толкова мощно.
— Опасно ли е за хората? — попита Габорн. — Ще убие ли конете?
Бинесман яхна коня си и пое към хълма. Габорн забърза до него, отвратен от допира на мръснокафявата мъгла.
Когато стигна до нея, веднага подуши миризмата на смърт и гнило. Усети развалата около себе си. Макар да имаше много дарове, мъглата отслаби всеки негов мускул. Главата му се завъртя и той залитна в седлото, отровен до дъното на душата си. Можеше само да си представи как ще подейства това на обикновените хора.