Не знаеше дали това ще подейства. Досега винаги се беше стремил да се вглежда в сърцата на хората — да ги прецени честно и да разбере дали са достойни, преди да им предложи своя дар.
Никога не беше опитвал да събере толкова много жътва наведнъж.
Можеше само да се надява, че ще подейства. Самата Земя му беше казала в градината на Бинесман, че е свободен да Избира когото пожелае, но Габорн не знаеше дали е свободен да Избере хора, които не смята за достойни.
Далече напред, в самия авангард на конницата близо до билото на хълма, яздеше Върховният маршал Скалбейрн.
Седнал на коня си, в дългата си черна плетена ризница, той се извърна към Габорн. Вдигна забралото и се потупа по дясното ухо, сякаш помоли Габорн да повтори казаното.
Габорн не бе използвал Земния взор, за да погледне в сърцето на всеки мъж и жена в дрипавата колона. Беше се вглеждал в сърцето само на един — Върховния маршал Скалбейрн — и се бе заклел никога да не го Избере.
Сега се отрече от тази клетва, но не заради Скалбейрн. Надяваше се само, че Скалбейрн ще се бие храбро и че подвизите му ще могат да спасят живота на неколкостотин или хиляда обикновени хора, които бяха по-достойни да живеят от Скалбейрн.
Докато нишките на силата се изпъваха между Габорн и новите му хиляди поданици, той прошепна думите, които само Върховният маршал можеше да чуе.
— Точно така — каза Габорн и от срама лицето му се напълни с кръв. — И теб Избирам, макар да си спал със собствената си майка и да си станал баща на собствената си саката и видиотена сестра. Извършил си мерзост и си обичал гнусното си деяние така, както обичаш собственото си дете. Макар да се отвращавам от това, което си сторил, Избирам дори теб.
„Свободен съм да направя това — каза си Габорн. — Свободен съм да Избера.“ Опипа дълбоко вътре в собственото си сърце, съжалил, че не знае каква е волята на Земята.
Дори Земята да възразяваше, Габорн не го разбра. Не усети да се изцежда сила от него, нито усети някакъв друг признак за укор от страна на Земята. Единственото, което усещаше, бе тежкият пестник на смъртта, чакащ да смаже всеки мъж, всяка жена и дете в долината пред него. И заедно с него усети зова на Земята, все така смътен и неясен: „Удряй! Удряй сега!“
Габорн проговори в сърцето на всеки мъж и жена в своята армия, и им предаде посланието.
Върховният маршал Скалбейрн кимна в знак, че го е чул. После се обърна, наду големия си рог и поведе воините си на бой.
Погледът на Габорн бе измъчен. Ерин Конал често беше виждала същото това изражение, същата тежест на челото на майка си. „Всички си мислят, че Габорн е непобедим, защото е Земния крал — осъзна тя. — Не знаят как нощем седи буден и се тревожи за тях.“
По ужаса, изписан на лицето му, Ерин предположи, че от предстоящата битка няма да излезе нищо добро. Но беше решена да остане до него, да го защити до края. „С тялото си ще го защитя, ако потрябва — помисли тя. — Ще дам живота си заради неговия.“
Ерин премести поглед от Габорн към чародея Бинесман. Бинесман яздеше едър сив имперски боен кон, който беше откраднал от Радж Атън преди повече от седмица. Звярът притежаваше толкова много дарове на ум и мускул, че почти не приличаше на същество от плът и кръв. В очите му блестеше свиреп разум, разум, равен по мяра на човешки, но не и по вид. Не, конят изобщо не приличаше на животно. Приличаше по-скоро на природна сила или на същество, изваяно от гранит.
Въпреки че кафявите мъгли, които толкова миришеха на гнило, я караха да се чувства отпаднала, на Ерин все още й се искаше да убие нещо. И при това не само едно нещо. Много неща. Радж Атън, убиеца на нейния баща например. Искаше да избива хали, да избие достатъчно хали, за да отмие с кръвта им хладната си ярост.
Небето беше оловно, слънцето гаснеше като тлеещ въглен над хълмовете. Конят й дишаше тежко, с разширени ноздри, дъхът му излизаше на пара. Искаше да препусне, разбираше, че идва време за бой.
Но тя трябваше да язди бавно, за да не се откъснат от пехотата на Праведната орда. До този момент все още не беше видяла хала.
Рицарите яздеха в бавен тръс и мълчаха, само подрънкването на ризниците и броните ехтеше в есенния въздух, наред със звука на някоя пика или щит, ударил се в броня, потропването на копита, пръхтенето и цвиленето на коне.
Ерин не носеше пика, защото не бе пожелала да я мъкне по целия път от Флийдс до Мистария само за да я счупи при първия сблъсък с някой рицар.