За да подчертае победата си, Палдейн натърти:
— Всички лодки заминаха. До последната.
Радж Атън помисли дали да не изтича до северната стена да провери думите му, но триумфалният тон на Палдейн беше чист и съвсем искрен. Явно Палдейн беше отпратил лодките. От стената Радж Атън щеше да види само хиляда съда, поклащащи се по белите вълни на езерото.
Палдейн знаеше съвсем ясно какво бе направил. Беше заклещил хората на Радж Атън в замъка. Вълчия господар реши да изтрие наглата усмивка от лицето му.
С облечения си в стоманена ръкавица юмрук той замахна към носа на Палдейн. Костта на черепа изпращя с удовлетворителното храсс. Кръвта оплиска лицето на Радж Атън, а Ловеца на Мистария рухна на каменната настилка.
„Как е посмял тоя дребосък?“ — помисли Радж Атън и изтри капките кръв от лицето си.
Кралските Умове, които бяха следвали Палдейн, се дръпнаха ужасени и зачакаха наказанието му. Но той го задържа — знаеше, че хубавият пир е по-сладък на празен корем.
Бързо обмисли какви възможности му остават. Непобедимите му нямаха нужда от лодки. Като последен изход, можеха да оставят оръжие и броня и да преплуват езерото.
В този момент се разнесе странен, неочакван звук. Отчаяните ридания по стените на замъка изведнъж преминаха в бурни викове на радост и в дивия вой на бойни рогове.
Радж Атън погледна нагоре да разбере причината за тази възбуда. Хората по стените викаха, сочеха на север и подскачаха от радост.
— Земния крал идва! Земния крал! — ревяха мъжете.
Радж Атън се усмихна мрачно над трупа на Палдейн. С внезапна яснота разбра, че все още може да изтръгне стратегическа победа.
— Такаа — каза Радж Атън на Умовете на крал Ордън: разтреперана от немощ и страх тълпа старци. — Вашият крал най-после идва… идва, за да се хвърли срещу халите и да умре. Ще ни предложи великолепно зрелище, разбира се. Аз това няма да го изтърва.
Единствената руна
Пот се лееше на едри капки от челото на Габорн и мокреше кожения елек под ризницата му. Щом спря недалече от Карис, болезненото усещане, което го бе обзело, откакто започна да прекосява опустошените околности, се усили. Той стисна юздите на коня, разбрал, че без даровете си на жизненост вече щеше да е грохнал в седлото.
Взря се напред почти заслепен от потта и конят му се понесе с воините около него. Съвсем смътно чу как свободните рицари извисиха бойната си песен.
Като в мъгла, Габорн препусна на бой, преминавайки под каменната порта в Стената на Барън. Съвсем смътно си даваше сметка за положението, когато дръпна юздите на миля и половина от Карис и загледа горящите кули. Над армията му прелитаха грий и пърхаха с черните си криле.
Десет хиляди нишки го свързваха с мъжете и жените под негова команда. Усещаше смъртта, надвиснала над всички тях. Тежестта на нейната невидима черна прегръдка го смазваше.
Взря се към замъка, отвъд изпепелените земи. Никога не си беше представял такова опустошение, земята така мъртва и раздрана, с ордите щъкащи по нея хали.
— Сега накъде, милорд? — извика сър Ленгли до него. — Накъде да ударим?
Замаян и изнемощял, Габорн се огледа, помъчи се да се съсредоточи. Баща му беше велик стратег и като малък Габорн беше научил много от него. Трябваше бързо да състави план.
Няколко хали на четвърт миля пред тях усетиха миризмата им и предпазливо заситниха към тях. От това разстояние, както притичваха на къси тромави отскоци, му заприличаха на раци, пълзящи по брега на пустинен плаж.
Габорн огледа какво са направили чудовищата. Право на юг огромната застрашителна кула се накланяше като черен пламък по посока на замъка. При портите на замъка халите бяха избили широк отвор в западната стена и сега нахлуваха в града през грамадата от трупове на мъже и хали.
На север от Карис се виждаше странен малък хълм с полегат склон, изцяло обкръжен от пашкул с белезникави нишки. Костения хълм. Знаеше мястото му от изучаването на древни битки.
На върха му се трудеше една зла магесница, а по-надолу й слугуваха по-низши магесници. Около нея от хълма изригваха на спирали мръсни облаци. Призрачни светлини проблясваха под тяхната ръждива мъгла.