Выбрать главу

Дъхът на Габорн се учести. Костения хълм едновременно го отблъскваше и привличаше.

Отблъскваше, го, защото беше жигосан с руна, която сама по себе си вдъхваше отвращение с вида си и беше източник на болест и на болка. Само като погледнеше черните като брадавици пъпки по нея и кривите й черти, очите му пламваха и сякаш сами се мъчеха да се извърнат настрани. Руната на върха на хълма беше като огромно сърце, което помпаше отровна кръв до всеки пръст на ръка и крак на всякое човешко тяло.

И в същото време хълмът го привличаше. Той беше неговата цел.

„Удряй!“, мълчаливо го молеше Земята. „Удряй преди да е станало късно!“

Габорн се взря в руната с помощта на своя Земен взор и все едно че се вгледа в човешко сърце. Това, което видя, го изпълни с ужас.

Според древните сказания всички руни бяха само частици, откъртени от една голяма главна руна — тази, която контролира вселената. Сега той видя една голяма част от главната руна.

Земята таеше в себе си сила и властваше над растежа, живота и изцелението. Но в руната на хълма той видя оголен самия край на всички земни сили:

Където има растеж, да бъде застой.

Където има живот, да бъде пустош.

Където има изцеление, да бъде развала.

Където човеци се крият, да бъдат открити.

Габорн знаеше името на тази руна. Знаеше го с костите си: Печатът на опустошението.

Руната беше непълна, като наскоро изкован меч, но още незакален, и изтезаваше земята на мили околовръст.

Габорн се взираше в нея с няма почуда. Настръхна. Беше изминал стотици мили с надеждата, че ще се бие с Радж Атън. Беше обещал на воините си да ги поведе на битка.

Сега разбираше, че е призован не за да се бие с хали или с хора, или с каквито и да било живи същества. Трябваше да унищожи това изваяние, това оръжие. И това беше задача, неизпълнима за никоя армия.

Само един чародей, притежаващ огромни земни сили, можеше да направи това. Само Габорн можеше да го направи.

Трябваше да начертае Земна руна на разрушение.

Обзе го чувство на обреченост. Силите му бяха ограничени. Трябваше да се приближи, за да съсредоточи заклинанието си. Но колкото повече приближаваше, толкова по-смазваща ставаше вонята, излъчваща се от Костения хълм.

Габорн се обърна към Върховния маршал Скалбейрн.

— Ще атакувам Костения хълм и ми трябват отвличащи маневри. Вземи хиляда души и се спусни към долината, после препуснете с все сила към Черната кула и отблъснете армията на халите на сто крачки. Постарайте се да се приближите достатъчно, за да ви усетят. Ако не ви подгонят веднага, убийте няколко. Но не влизайте в бой с ядрото им! Пазете си хората! Искам само да ги отвлечете! А ако умра, ще ви трябват мъже да унищожат злата магесница. Ясно ли е? Тя не може да напусне жива това бойно поле!

— Както благоволи милорд — отвърна Скалбейрн, явно оскърбен от това, че ще бъде използван за отвличане на нечия чужда атака. Веднага обърна коня си и зарева заповеди, сбирайки под командата си останките от конницата си.

— А аз? — попита сър Ленгли.

Габорн въздъхна. Трябваше да го прати на още по-голяма опасност от Скалбейрн. Огромната сила на Ленгли щеше да е нужна, ако се наложеше сериозен сблъсък.

— Вземи други петстотин рицари покрай брега към Карис. Удари фланговете им при провлака, след което се оттегли. Както и на Скалбейрн, задачата ти не е да избиваш хали, а да разредиш редиците им. А ако умра…

— Разбирам, милорд — каза сър Ленгли също толкова нещастен, че го използват за отвличане, като Скалбейрн. Все пак задачата беше трудна. Халите при провлака бяха много нагъсто и нямаше много пространство за отстъпление.

Ленгли вдигна ръка и призова хората си.

— А ние? — попита кралица Херин.

— Вие ще яздите с мен — отвърна Габорн, — за да се сблъскаме със злата магесница. — Не го зарадва много жестоката усмивка, изписала се на лицето й.

— Аз лично ще й нанеса смъртния удар, ако благоволите — каза тя.

Габорн само поклати глава.

— Ще трябва да стигнем с бой до хълма, за да мога да я унищожа. Нищо повече. Руната, която тя чертае, трябва да се унищожи. След това можем да се прегрупираме и да решим как да се справим със злата магесница.

Върховната кралица кимна и каза:

— Добре.

Обърна се към рицарите си и спокойно им изрече заповедите си.