Най-съществена от всичко беше скоростта. Един подсилен с много дарове кон нападаше със скорост от четиридесет до осемдесет мили в час. При такава скорост рицарят трябваше да внимава да не се блъсне в халата и да си потроши кокалите.
Нито пък можеше един рицар да подмине хала така, както би подминал човек. Халите бяха прекалено големи. Освен това дори рицарят да пробиеше през първите редици на ордата им, щеше да си изгуби пиката и да се окаже обезоръжен сред враговете. Следователно трябваше да препуска успоредно на редиците на халите, да ги пробожда и да се отдръпва.
Както беше доказал Хиърдън Силвареста преди много векове, изкуството на пронизване на една хала с пика се състоеше в това да я прободеш по такъв начин, че да не се натресеш в нея. Наведен на седлото, рицарят трябваше да забие пиката си в главата на халата, в така наречения „триъгълник“ — място с големината на мъжка длан, където се срещаха три плочи на черепа. Втора такава област можеше да се намери в небцето на халата, стига чудовището да си отвори устата.
И ако пиката влезеше под подходящ ъгъл, рицарят можеше да я забие в мозъка на халата с мощен тласък.
Рицарите в колелото яздеха достатъчно бързо, за да не могат халите да се приспособят към главоломната им скорост. В същото време тя позволяваше на рицарите да се сблъскат с халите в стегната формация, която даваше възможност на всеки рицар да избегне жестоките нокти на халата в случай, че пропусне целта си, и да позволи на този, който не е улучил, да се спаси, докато зад него напира следващият рицар.
Габорн пришпори коня си по каменистата земя.
Когато наближи омразния хълм, се огледа и видя, че язди сам. Толкова бърз беше конят му, че другите бяха изостанали.
„Пази се“, прошепна Земята и гласът й го изненада. Габорн толкова беше навикнал да предупреждава други, че се почувства неподготвен сам да получава предупреждения.
Погледна зад себе си. Хълмът отзад бе почернял от рицари. Идваха с песен; огнената светлина от Карис се отразяваше в щитовете им.
Ерин Конал нададе боен вик. Селинор Андърс изрева от едната й страна, кралица Херин бе до тях. Лицето на чародея Бинесман се беше вкаменило от ужас. Конницата на Габорн се втурна напред, изсипа се от Стената на Барън.
Костеният хълм се издигаше, загърнат в своя пашкул. От него се изпъваха бели нишки като паяжина. Калта и камъните, изровени от склона, му придаваха вид на руина, нашарена с белези и раздрана.
Предупредени от първите редици, хали оръженоски изведнъж изпълзяха от пукнатините по хълма и се закатериха нагоре зад пашкула, сякаш беше крепостна стена. Зад тях магесниците продължиха скверния си труд.
Ръждивата мъгла се сгъсти и полегна на тежки гънки. Очите на Габорн залютяха. Той примига да махне сълзите и видя просветващите призрачни светлини зад пашкула.
Лицето му се сгърчи и той се помъчи да си поеме дъх. Болезнена умора го блъсна в лицето като юмрук. Стомахът му се сви; призля му. Всеки мускул го заболя и по челото му изби обилна пот.
Габорн препусна в бесен галоп покрай една оръженоска, която се извърна и замахна със славния си чук, но твърде късно. Той се промуши под замаха й — знаеше, че вече щеше да е загинал, ако не беше взел дарове в замъка Гроувърман.
Чу зад себе си трясъка на пика, забила се в незащитената зона на звяра.
Кралица Херин Червената бе нанесла първия си удар.
Конят му го носеше бясно към скверната руна, но всичките му усилия едва го задържаха прав на седлото. Той забави ездата си на една трета миля от Костения хълм, съвсем близо до предните редици на халите, и се хвана за седлото.
Халите се спуснаха по склоновете на пашкула, за да влязат в бой.
Габорн не посмя да приближи повече. Тук киселите мъгли тежаха по повърхността на земята като задушаваща завивка и никой простосмъртен нямаше да може да понесе вонята им. Мускулите му пареха и горяха, сякаш всяка тяхна фибра всеки миг щеше да се пръсне. Потта се лееше от челото му като дъжд. Габорн залитна и се строполи на земята.
Дори самата почва под него гореше; беше нажежена като тиган. Той се загърчи, не можеше да вдиша.
Мълчаливо съжали, че не беше взел повече дарове на жизненост.
Погледна отчаяно нагоре през ръждивата мъгла. Рицарите му оформяха своето въртящо се колело, препускаха пред него в строй, за да посекат смъкващите се по склона за битка чудовища, чиито дебели коруби трещяха по каменистата земя.
Няколко рицари го обкръжиха, за да го защитят. Той видя Ерин Конал и принц Селинор — със замръзнали от отчаяние лица. Бяха видели, че Земния крал е паднал.