Габорн лежеше плувнал в пот на земята и се мъчеше да си поеме въздух, уплашен, че ще се задуши. Едва можеше да диша от смазващата болка.
Около него се стелеше пълна безутешност, самата земя се беше задавила и не можеше да диша.
Горе на хълма злата магесница вдигна жълтеникавия си прът към небето и изсъска толкова силно, че звукът отекна от облаците. С тътен като от небесен гръм, от нея изригна черен дим.
Габорн се помъчи да се изправи на колене, но проклятието на магесницата го повали.
Ерин Конал яздеше зад Габорн — бе предпочела да пази него вместо да се включи в строя на въртящата се спица. И не съжали.
Една от халите се спусна през бойния строй, след като някакъв рицар счупи пиката си в хълбока й, и се понесе тромаво през кафявата пелена към Габорн — грамадно чудовище с ужасно озъбена паст.
Ерин тръсна потта от челото си, нададе боен вик и се понесе срещу звяра. Надигна пиката, примижа срещу мъглата, пареща очите й, и се наклони, за да нанесе удара.
Заби пиката тъкмо когато чудовището извръщаше главата си към Габорн. Върхът улучи точно „триъгълника“.
Тя усети как острието на пиката се заби в кристалния череп на халата. Усъмни се, че не е улучила верния ъгъл, че пиката просто ще удари в костта и ще се скърши, но въпреки това я натисна напред, с надеждата да натика острието с груба сила.
Пиката изскърца на кост и се скърши под върха. Ерин изведнъж залитна, докато продължаваше да забива проклетото нещо, без да среща съпротива. После, загубила равновесие, излетя от седлото и се просна на земята точно под халата.
Извисило се над нея, чудовището вдигна огромния си меч, за да се предпази от един препускащ срещу него рицар.
„Бягай!“, проговори гласът на Габорн в ума на Ерин, докато тя се мъчеше да стане.
Разбираше, че е твърде късно. Халата наведе огромната си глава и се хвърли напред, кристалните й зъби блеснаха.
Покрай нея профуча черна мълния. Пиката на Селинор прониза „триъгълника“ на чудовището и се заби в мозъка му, сякаш беше изхвърлена от балиста.
Ерин удивена разбра, че я беше хвърлил като леко копие!
Халата рухна в краката й.
Селинор дръпна юздите и спря пред нея, сякаш се канеше да я защити от нова атака с тялото си. После обърна и извади кроудънската си бойна брадва.
Ерин хукна за коня си.
— Едно! — извика след нея Селинор и посочи към Земния крал. Габорн бе паднал от седлото и лежеше на земята.
Габорн лежеше в прахта. Няколко рицари скочиха от конете си и го обкръжиха, готови да се бият за него и да умрат, ако потрябва. Селинор Андърс приближи и остана на стража над него — крещеше и размахваше бойната си брадва срещу всяка хала, която дръзнеше да приближи.
Докато Габорн се мъчеше да се изправи, една мисъл прониза съвестта му: „Трябваше да го Избера“.
Халите се спускаха по склона на Костения хълм като оживели монолити и мисълта изчезна, за да може той да прати предупреждението си до стотиците воини. След миг Ерин Конал и десетина рицари се наредиха до Селинор.
Черният вятър удари, понесъл неописуема воня — миризма, по нещо приличаща на изгоряло кисело зеле. Габорн имаше чувството, че всичките му мускули са станали на пихтия.
Той се смъкна на земята изнемощял, сякаш току-що бе дал дара си на мускул. Десетки други около него направиха същото, дори самата кралица Херин Червената.
На сто крачки зад тях Бинесман се мъчеше да се удържи на седлото, смазан от болка.
— Джюрийм! — извика чародеят. — Махни Габорн оттам! Прекалено близо сме.
Дебелият Джюрийм препусна между рицарите и скочи от коня си. Беше вързал копринена кърпа на носа си, за да се предпази от вонята. Сграбчи Габорн за лакътя и извика:
— Ставайте, милорд! Да бягаме!
С омекнали мускули и замаян от болка мозък, Габорн се помъчи да го отблъсне.
— Не! Не мога да се махна! Помогнете ми! Помощ!
Габорн трябваше да разруши руната. А тя все още беше на половин миля от него. Беше разрушил стената Крискейвън от цяла миля. Беше почти на предела на силите му: но гнусните мъгли, задръстили долината, бяха толкова опустошителни, че не смееше да приближи повече.
Опита се да зарови с пръст в горещата земя, да начертае руната на земното разрушение.