Габорн нямаше нужда от Земния си взор, за да разбере, че е освободил истинско чудовище. Усещаше как силата се надига. Този път източникът й беше по-дълбок, по-мощен, отколкото беше очаквал. Също както един вик може да предизвика лавина, неговият малък трус бе предизвикал катастрофа.
Габорн се взря с широко отворени очи в окаяните бранители на Карис, вкопчили се в стените му. „Само допреди миг се радвах — помисли той. — Но с действията си може би обрекох хората, които се надявах да спася.“
Чувството за вина го смаза. Вина за това, което беше направил, и вина за това, което знаеше, че тепърва трябва да направи.
Вдигна лявата си ръка и погледна към замъка, към тълпите, които крещяха отчаяно.
И извика на хората в Карис, въпреки че от такова разстояние малцина щяха да имат достатъчно дарове на слух, за да чуят гласа му.
— Избирам ви. Избирам ви за Земята!
„Разбира се, Земята ще ги приеме — помисли Габорн. — Даден ми е дарът да Избирам, за да спася човечеството, а хората в Карис се нуждаят от спасение.“
Беше на предела на силите си. Взря се в стените на замъка с надеждата, че с Избора си ще може да опази всички вътре.
Ако Изборът на Скалбейрн му позволяваше да спаси хиляда души, надяваше се, че Изборът на Радж Атън ще му позволи да спаси стотици хиляди.
И прошепна:
— Дори и теб, Радж Атън. Избирам те.
Усети как източващите се нишки на съвестта му обгръщат сражаващите се в Карис мъже, а освен тях жените, бебетата и старците, присвили се в тъмните ъгли, уплашени за живота си.
Посегна към Радж Атън.
Усети в ума си Вълчия господар и прошепна: „Избирам те“, толкова нежно, сякаш Радж Атън му бе роден брат. „Помогни ми да спася хората ни.“
Усети как пипалцата на връзката се сливат, почувства се смазан от опасността, надвиснала над Радж Атън. Смърт бе надвиснала като пелена над Вълчия господар, тежка и задушлива. Габорн никога не бе усещал човек да е толкова близо до нея. Зачуди се дали силите му ще са достатъчни, за да го спаси.
„Бягай!“, прошепна Габорн към Карис.
Сър Ленгли и маршал Скалбейрн видяха как земният трус порази халите и ги остави зашеметени и осакатени. Тъй като бяха по-далече от злата магесница, те и рицарите им не бяха толкова дълбоко засегнати от проклятията й.
Скалбейрн препусна срещу халите с надеждата да отвлече повече от тях от Габорн и хиляда конни рицари препуснаха след него, навели пиките си.
Недостойният
Радж Атън не се изненада, като разбра, че момчето Габорн се стреми да спаси Карис даже от халите. Ходът беше зле обмислен и толкова глупав, колкото дързък и геройски — акт на самопожертвувание от страна на слабоумен идеалист.
Той изтича нагоре по стъпалата на една от кулите и погледна на север.
В равнините свободните рицари се вихреха в кръг при подножието на Костения хълм. По-нататък хиляда рицари щурмуваха през ниските хълмове на юг, разпръсквайки силите на халите, още една част атакуваше на север.
Дощя му се едва ли не да поздрави Габорн. Беше свършил чудесна работа с разпръскването на халите и разбиването на бойния им строй.
Гледаше как рицарите на Габорн напират към Костения хълм, видя как земята около тях се разтърси — откъртваше буци, хвърляше прах и камъни във въздуха, заравяше хали, изхвърляше други от ямите им и трещеше сто пъти по-силно от небесен гръм.
По причина, която така и не можеше да разбере, Радж Атън не можеше да види Габорн. Заклинание някакво тегнеше над това хлапе, такова, че го криеше от погледа му. Но Вълчия господар знаеше, че Габорн е тук.
Усети как трусът удари Карис и стените на крепостта се олюляха като пияни. Хората около него завикаха.
Само Земния крал можеше да пусне на свобода нещо толкова чудовищно. За едно изтупкване на сърцето Радж Атън усети опасността. Трусът щеше да срине града до основи.
И почти в същия миг чу как гласът на Габорн прокънтя в ушите му, когато направи своя Избор.
„Е, Земни кралю — помисли Радж Атън, — с един дъх ме Избираш и ме проклинаш?“
Бойците на Габорн настъпиха към Костения хълм и злата магесница. Той препускаше с две хиляди рицари зад гърба си, сякаш се надяваше, че с толкова нищожна сила ще може, по силата на някакъв невероятен късмет, да нанесе щастливия си удар.
Черен вятър лъхна над Карис, понесъл последното проклятие на магесницата.
Радж Атън вкуси миризмата, усети как умората изцеди силите му и я преведе така: „До смърт да се умориш дано!“