— Милорд, милейди — обяви той. — Херцог Гроувърман чака в преддверието и моли за аудиенция.
Йоме погледна отегчено Родерман.
— Важно ли е? Не съм се виждала със съпруга си от три дни.
— Не знам, кисне тук от половин час — каза Родерман.
— Кисне? — засмя се Йоме. — Е, не трябва да го оставяме да се вкисне съвсем. — Въпреки че Йоме се засмя, Мирима усети, че херцогът не я интересува много.
Херцогът влезе. Беше нисък мъж с дълги ръце и крака, сухо лице и тъмни очи, разположени толкова близо едно до друго, че го правеха почти грозен. В семейство на воини и благородници изглеждаше не на място. Мирима беше чувала клюки, че истинският баща на херцога бил някакъв чистач на конюшня.
В чест на Хостенфест Гроувърман беше облякъл черен халат, извезан с тъмнозелени листа. Косата му беше току-що сресана, а посивялата брада — изрядно подстригана и раздвоена. За грозен човек като него изглеждаше наистина добре облечен.
— Ваше величество — усмихна се херцогът и се поклони ниско, — надявам се, че не съм развалил закуската ви?
Мирима разбра, че Гроувърман е помолил Родерман да изчака, докато кралят и кралицата привършат с храната, преди да ги уведоми за присъствието му.
— Ни най-малко — отвърна Габорн. — Много мило от ваша страна, че изчакахте толкова търпеливо.
— Честно казано, има нещо, което смятам, че е доста спешно — каза херцогът, — въпреки че други може би няма да се съгласят. — Погледна многозначително към Йоме. Мирима се зачуди какво ли може да означава такова едно предупреждение. Дори Йоме изглеждаше стъписана. — Донесъл съм ви брачен дар, ваше величество… ако ми е позволена тази дързост.
През последните дни всеки лорд в кралството отрупваше краля и кралицата с брачни дарове; някои от даровете бяха скъпи, поднасяни с надеждата да спечелят благосклонност. Повечето лордове водеха синовете си или доверени хора, за да помогнат в попълването на кралската гвардия. Такива синове изпълняваха четворна задача: те не само попълваха кралската войска, но служеха също така като постоянно напомняне на краля за верността на лорда. Един доверен син в двора също така можеше да ходатайства за баща си или да бъде негов шпионин. И на последно място, това позволяваше на самото момче да си създава връзки с други благородници, които живееха в отдалечени краища на кралството или дори в други държави.
През последните три дни редиците на новите войници се попълваха толкова бързо, че на Габорн като че ли нямаше да му се налага да обременява поданиците си с нови набори, въпреки че Радж Атън беше свел кралската гвардия до нищожен брой. На Мирима й се струваше, че Габорн по-скоро ще си има проблеми с намирането на постове за всички тези нови войници.
— Е? — попита Йоме. — Какъв подарък сте ни донесли, че е толкова спешно?
Гроувърман заговори по същество.
— Въпросът е доста деликатен — каза той. — Както знаете, съдбата не ме е благословила със синове или дъщери, иначе щях да ви предложа някой от тях да ви служи. Но съм ви донесъл дар, който е също толкова скъп на сърцето ми.
Плесна с ръце и погледна към вратата на трапезарията.
В залата влезе едно момче и тръгна напред с изпънати ръце. Във всяка ръка държеше за врата по едно жълто пале. Палетата се озъртаха жално с големите си кафяви очи. Мирима не познаваше породата им. Не бяха нито мастифи, нито някоя от известните породи бойни кучета. Не бяха и от хрътките, познати на ловците, нито приличаха на домашните любимци, популярни сред дамите в страни с по-студен климат.
Можеше дори да са мелези, въпреки че и двете бяха еднакви — къса светлокафява козина на гърба и малко бяло на гърлото.
Момчето, десетгодишно — с тежки кожени панталони и ново палто, чисто и добре сресано, също като херцог Гроувърман — връчи палетата на Габорн и на Йоме.
Едната купчинка козина помириса маста от наденицата по ръката на Габорн. Влажното езиче на палето запълзя по пръстите му, после то го захапа закачливо. Габорн го почеса зад ухото, обърна го да види дали е мъжко, или женско. Беше мъжко. То замята енергично опашка и се изправи, сякаш готово да сръфа не на шега пръстите на младия крал. Истински боец.
Той го огледа озадачено.
— Благодаря ви — каза Габорн изненадано. — Но не съм запознат с тази порода. Какво правят?
Мирима погледна към Йоме да види реакцията на кралицата и се стъписа. В очите й блестеше такъв гняв, сякаш тя едва се сдържаше. Погледът й не убягна на херцога.