— Много е далече! — възрази индопалецът.
Ейвран гледаше как Габорн се пробива с бой път към Костения хълм. Имаше толкова много дарове на метаболизъм, че действията му изглеждаха мълниеносни като вихър. Той се присви и хвърли заклинание, от което цялата земя потрепери. Тя видя как стените на Карис се разклатиха и как Габорн се обърна и ги зяпна с отворена уста. И как после вдигна лявата си ръка и отправи второ заклинание.
— Вижте — посочи Боренсон. — Той Избира. Избира целия град!
И да беше изрекъл нещо Габорн, Ейвран не можа да чуе думите му. Изгубиха се сред съсъка на хилядите хали и глухия тътен на земните трусове. Но я възхити мисълта, че е пожелал да Избере целия град, дори своите врагове.
Мъжете по стените на Карис отвърнаха с възгласи и побягнаха от рухващия град, а халите се втурнаха от всички посоки да нападнат Земния крал. Извираха от укрепленията на Костения хълм, изскачаха от дълбоките, изровени в земята тунели.
Земния крал водеше малката си конница все напред, притиснат от всички страни.
— Какво си мисли, че ще постигне? — попита евнухът.
— Опитва се да спаси Карис — отвърна Боренсон. — Надява се да отвлече щурмуващите го.
Но дори оттук Ейвран разбираше, че Габорн не може да успее. Много бяха чудовищата и много бързо връхлитаха. Щеше да бъде отрязан и обкръжен.
Отвъд долината прогърмя Гласът на Радж Атън, усилен от многобройните му дарове:
— Все още сме врагове, сине на Ордън!
Радж Атън стоеше на градската стена и размахваше бойната си брадва; около него се сипеше откъртена мазилка.
А на върха на Костения хълм злата магесница надигна един бледожълт прът към небето и изсъска. Отекна гръм и се затъркаля по хълма право към Карис.
Красивата жена от Индопал промълви тихо:
— Значи е вярно. Моят съпруг отхвърля Земния крал, своя братовчед по брак, и ще го остави на халите.
Тонът й бе изпълнен с мрачна погнуса, сякаш никога не бе допускала, че Радж Атън може да е толкова безсърдечен.
— Боя се, че е точно така, о, Велика звезда — каза с нежност Боренсон, за да облекчи удара.
Земята изтътна от нов трус и конете заподскачаха.
Сафира извика и пришпори коня си надолу по хълма. Той тичаше със скорост, гъвкавост и устрем, както можеше да тича само един подсилен кон, препускаше право на запад към Карис, сякаш тя искаше да стигне до града въпреки десетките хиляди хали, преграждащи пътя й.
Боренсон изрева и Ейвран се прилепи до гърба му, щом и техният кон се понесе напред.
Сафира свърна на изток и отначало Ейвран помисли, че язди слепешком. Но тя отново смени посоката, този път на юг, и Ейвран разбра накъде препуска.
Халите се бяха разкъсали на няколко фронта. Единият фронт насочваше атаката си срещу Карис, а вторият напираше към Земния крал. Третият бе подгонил конницата, ударила от юг.
Между чудовищата вече имаше пролука и Сафира препускаше право към нея.
— Чакай! — извика евнухът отзад. — Спри!
Но без полза. Сафира препускаше в галоп към Карис, докато не стигна на половин миля от стените му; халите по склона надолу бяха толкова нагъсто, че не можеше да продължи повече.
Усетили я зад гърба си, най-близките оръженоски започнаха да се обръщат. Съсъкът им се усили.
За миг Сафира спря на едно малко хълмче под последните дневни лъчи. Беше с наметало от тънък червен памук, изящно извезан със златни нишки на нежни филизи на лозници, обгръщащи ръцете и гърдите й. На главата си носеше тънък червен воал под сребърна коронка.
Тя откопча тънкото златно коланче на кръста си, хвърли го на земята и смъкна наметалото си. После дръпна воала и за миг остана така, гордо възседнала своя сив имперски боен кон, облечена само в тънка копринена рокля с цвета на лавандула, подчертаващ смуглата й кожа.
Далече на хоризонта слънцето се спускаше и няколко последни лъча се плъзнаха през пролуките на сивите облаци.
По изпепелената земя имаше още много такива малки хълмчета. Но Ейвран разбра, че Сафира е избрала точно това, защото бе забелязала лъчите над него и беше разбрала, че това е най-доброто място, на което да се появи.
Сафира бе самото съвършенство, придобило плът и кръв. Изящните извивки на шията и раменете й можеха да да накарат всеки менестрел да пише стихове до края на живота си, но дори Беоран Златния език нямаше да може да съчини мелодия и думи, които да уловят обаянието й, светлината на очите й и храбрата й стойка.