Навсякъде по стените и по градските улици хората награбваха кой каквото оръжие видеше и бързаха да се присъединят към Сафира и Земния крал.
Радж Атън гледаше стъписан.
Това беше грешка, знаеше го. Стотици хиляди мъже, жени и деца в Карис се бяха втурнали на щурм; огромно мнозинство прости граждани и селяци.
Халите щяха да ги излапат като за закуска.
Но те щурмуваха.
Не можеше да разбере какво ги привлича. Дали вярата в техния Земен крал, или желанието да се отзоват на призива на Сафира. Може би нито едното, нито другото. Може би се сражаваха просто защото не им беше останало нищо друго.
Той също се спусна по стъпалата на кулата, избутвайки по-бавните мъже, за да се включи в битката. Сърцето му блъскаше в гърдите. Непобедимите се спуснаха от улиците да го подкрепят.
Проломи
По пътя към Карис Боренсон отново и отново се чудеше за Сафира. Дали щеше да намери в себе си кураж да се опълчи на Радж Атън? Дали искрено желаеше мир? Нямаше ли да предаде Габорн и неговите хора?
Но ето че сега, при всичката опасност наоколо, тази жена — всъщност почти дете — се надигна в защита на Габорн.
Сафира свърши песента си. В един секващ дъха миг Боренсон седеше замаян, неспособен да мисли, неспособен да направи нищо друго, освен да скърби, че песента й е свършила.
Откъм града се надигнаха възгласи, гръмки възгласи като гласа на далечно море, даващи да се разбере, че хората на Роуфхейвън ще се притекат на нейния призив.
Храбростта на Сафира се бе оказала достатъчна. В този момент Боренсон я обичаше толкова пълно и невинно, колкото можеше да обича една жена. Сърцето му биеше лудо и той не искаше нищо друго, освен да е в нейната сянка, да вдишва сладкия й аромат и да се взира в абаносовата й коса.
Тя седеше изправена в седлото си и дишаше тежко. Светлината в очите й бе възхитителна — и както седеше, вслушана във виковете от Карис, сведе глава в безмълвно ликуване.
— Хайде, приятели — подкани ги Сафира, — преди да е станало късно. — Пришпори коня си на север и се спусна по склона в галоп към Габорн, но без да атакува пряко.
Завиваше на запад, по-надалече от главната сила на халите.
„Умно момиче — помисли Боренсон. — Преструва се, че атакува, надява се да отвлече силите на халите от Габорн, а всъщност завива на запад покрай Костения хълм.“ Оттам щеше да свърне обратно откъм северната страна и да стигне до Габорн откъм тила.
Ха’Пим и Маакет пришпориха конете с все сила, за да я догонят и да препуснат от двете й страни. Отпред се простираше Костения хълм — кръглият пашкул блестеше като ледени висулки във вечерта, а злата магесница на върха му сияеше в опалесцентните си руни, дамгосани по сивата й коруба.
Огромната хала стоеше на върха, вдигнала лимоненожълтия си прът към небето; пипалата по широкото й теме се надигаха и гърчеха, докато се мъчеше да улови миризмата.
Изведнъж грамадната й глава се изви към Сафира, сякаш я беше забелязала, и тя насочи тоягата си към нея.
„Мисли, че я нападаме!“ — разбра Боренсон почти със закъснение. Не разбра дали някой друг забеляза реакцията й.
— Свий наляво! — извика той.
Злата магесница изсъска и по кристалния й прът запулсира светлина. Въздухът избухна, щом от върха му се изтръгна тъмнозелено кълбо.
Сафира рязко свърна наляво, а зелената мъгла се изду и удари в земята пред тях — но вече малко встрани. Облакът носеше миризма на гнило, толкова мръсна, толкова скверна, че Боренсон не само я помириса, а направо тялото му се помъчи да откликне, сякаш кожата му щеше да се свлече и плътта му да окапе пред очите му.
Сафира покри лицето си с копринената си кърпа и продължи галопа си опасно близо до най-близката хала. Земята се разтърси.
Пащук и зелената жена бяха изхвърлени от седлото.
Пащук награби вайлда и бързо се опита отново да яхне коня. Вайлдът се замята в ръцете му, сякаш гореше от желание да се сбие с халите.
Сафира се озърна през рамо, видя затруднението му и спря да го изчака.
— Пази се! — извика детето зад Боренсон. Зад Сафира се беше втурнала една оръженоска. Пазачите й изреваха предупредително.
Сафира се сниши, дръпна юздите и пришпори коня, сякаш искаше да отвлече звяра от Пащук.
Почти небрежно халата замахна с огромните си нокти — нокти, които блеснаха злокобно.
Зашлеви коня на Сафира, прекърши му врата и го отхвърли настрани. Сафира се превъртя във въздуха, блъсна се в един от грамадните нокти и падна зад чудовището.