Зад Радж Атън, навсякъде около Карис, се сражаваха хиляди и хиляди хора. Но мъртвите хали наоколо оформяха здрава стена, която щеше да ги задържи навън. Онези, които се бяха устремили към Сафира, най-вероятно щяха да подминат това място.
Очите на Сафира бяха изцъклени и тя дишаше на пресекулки. Той разбра, че скоро ще умре.
— Тук съм, моя любов — промълви Радж Атън. — Тук съм.
Сафира стисна ръката му. Имаше само три дара на мускул и затова докосването й му се стори леко като перце.
Сафира се усмихна.
— Знаех, че ще дойдеш.
— Земния крал ли те накара да направиш това? — попита Радж Атън. Гласът му беше нажежен от ярост.
— Никой не ме е карал — промълви Сафира. — Исках да те видя.
— Но кой те прикани да дойдеш?
Сафира се усмихна тайнствено.
— Чух… Чух за Земен крал на север. Пратих вестоносец.
Беше лъжа, разбира се. Никой от дворцовите стражи не можеше да говори открито за войни и конфликти. Никой нямаше да посмее.
— Обещай ми, че няма да се биеш с него! Обещай ми, че няма да го убиеш! — помоли го тя.
Закашля и от устата й захвърчаха капки кръв. Радж Атън замълча.
Изтри кръвта от брадичката й и я притисна до себе си. Звуците на битката му се струваха далечни, като рев на чудовища в някаква далечна пустош.
Не разбра кога точно издъхна Сафира. Но когато погледна надолу в настъпващия мрак, видя, че се е отпуснала. Със смъртта й даровете на обаяние, които бе получила, се върнаха при нейните Посветителки.
Сафира увяхна като розов цвят, сгърчил се пред ковашка пещ — сега младата жена в ръцете му беше само бледа сянка на самата себе си.
Най-великата красавица на всички времена вече я нямаше.
Съзнанието на Габорн плуваше в някакво място, където нямаше нито настояще, нито болка, нито разбиране.
Беше място с виолетови небеса от спомена за някой залез, поляни, обсипани с цветя, по които сигурно беше лудувал в детството си.
Мирисът на лято беше обилен, богат, тучен, пълен с корени, почва и листа, съхнещи под слънцето. Щедри маргаритки бяха разтворили златните си цветове. Миришеха по-горчиво от тревата, но с това само усилваха земния дъх.
Габорн лежеше в мъгла. Отдалече чу зова на Йоме, но мускулите му се бяха отпуснали, не можеше да откликне.
Йоме. Желаеше я отчаяно, жадуваше за нейния допир, за целувката й. „Тя трябваше да е с мен — помисли той. — Трябваше да е до мен.“
Тя трябваше да види това съвършено небе, да докосне тази съвършена земя. Габорн не беше виждал нищо по-красиво, откакто бе стъпил в градината на Бинесман.
— Милорд? — извика някой. — Милорд, добре ли сте?
Габорн се опита да отвърне, но не можа да измисли нищо.
— Вдигни го на коня, ранен е! Махнете го оттам! — извика някой. Сега Габорн позна гласа. Селинор. Викаше Селинор Андърс — тревожеше се за него.
— Добре… — опита се да го успокои Габорн. — Добре съм. — Помъчи се да вдигне глава, залитна и… и осъзна нещо удивително. Умората му, усещането за болест и за болка, което бе изпитвал от часове, почти напълно се бяха махнали.
Чувстваше се, сякаш е стоял на свеж пролетен въздух, напълно ободрен. Докато лежеше неподвижно, това усещане се усили.
Земна сила. Усещаше земната сила, също както я беше почувствал в градината на Бинесман, или при Седемте стоящи камъка в Дънуд. Тя укрепваше. Нарастваше у него. Можеше почти да обърне лицето си към нея, както цвете обръща листата си към слънцето.
„Йоме идва — разбра той в полусън. — Това е.“
Изведнъж чувството стана много силно и той усети топлина на бузата си, сякаш го погали слънчев лъч.
Очите му се отвориха.
В полумрака стоеше жена, облечена само в наметало от меча кожа. Не беше Йоме.
Но той я позна мигновено. Лицето й беше красиво, невинно, чисто. Малките й гърди стърчаха под наметалото. Кожата й беше нежнозелена. Габорн усети мощта, тлееща в нея. Тя посегна надолу и нежно го хвана за гърлото. С това докосване цялата му умора и болка изчезнаха.
Той я позна веднага: вайлдът на Бинесман.
Чародеят я беше вдигнал от пръстта на Земята преди малко повече от седмица, вдигнал я беше в нощта, придавайки й облик, който бе извлякъл от собствения си ум. Бинесман беше казал, че се надявал да сътвори велик воин, като онзи зелен рицар, помагал на предците на Габорн. Но вайлдът беше скочил високо нагоре и беше изчезнал.