Очите на Габорн бавно се разшириха — вайлдът го вдигна леко с едната си ръка.
— Иди доведи Земния крал! — изломоти тя.
Смътно, Габорн осъзна, че зелената жена го е търсела, че иска да го отведе някъде. А може би самата Земя я беше изпратила? Габорн се огледа. Намираше се сред бойното поле на стотина крачки назад от предишната си позиция. Принц Селинор, Ерин Конал и още няколко рицари се бяха отдръпнали от зелената жена и я гледаха слисани.
Рицарите на Габорн бяха оставили конете си и сега се сражаваха в близък бой с халите, в разкъсан фронт. Халите ги изтласкваха назад. Накъдето и да погледнеше, една след друга връхлитаха твари, напираха да разбият строя им като кучета, налитащи на зайци. Още докато размътеният му поглед обхождаше бойното поле, видя как десетина мъже изпопадаха под замаха на огромните мечове на оръженоските.
На Костения хълм, обкръжена от слугите си, застанала в защитния си пашкул, злата магесница надигаше отровножълтия си прът към небето — готвеше се да изрече поредно проклятие. Въздухът вече се беше изпълнил с неописуемо гнусна воня. Но призрачни светлини примигваха в основата на руната, изведнъж разгорели се като никога допреди.
— Доведи Земния крал — повтори вайлдът и задърпа Габорн към бойната линия.
Той разбра. Някой беше изпратил тази жена при него. Но Габорн беше присъствал на сътворяването й, знаеше истинското й име. И Габорн стисна китката на вайлда и го призова да му служи:
— Грозен избавител, Светъл разрушител! Стой с мен.
Зелената жена се закова на място задъхана, сякаш изведнъж забравила доскорошната си поръка.
„Удари сега“ — прикани го Земята.
Габорн коленичи, хвана единия пръст на вайлда, съсредоточи се и започна да чертае руна на Земно разрушение в разкаляната пръст.
Но докато оглеждаше скверната руна на хълма пред себе си, не можеше да види никакъв пропуск, никакъв начин да бъде унищожена.
Странно, но му хрумна някакъв образ. Не руна на земно разрушение, но все пак руна. Странно извита форма, обкръжена от кръг, само с една точка отгоре.
Той начерта руната, след което събра дланта на вайлда в юмрук.
После погледна нагоре.
Като започна от злата магесница над нейното чудовищно творение, Габорн си представи анихилация. Представи си как почвата изригва нагоре, как хълмът се пръсва и руната престава да съществува — пръсната от ветровете толкова надалече, че съвсем е заличена и никога вече не може да бъде съградена отново.
Не знаеше дали ще може да го направи. Можеше ли земя да унищожи земя?
— На прах стани! — изрева Габорн.
Две дълги секунди задържа юмрука си стиснат, в очакване земята да откликне.
Далече отдолу земната твърд започна да трепери. Отначало бавно, с далечен тътен, който ставаше все по-мощен, сякаш се надигаше трус, много по-огромен от всичко, което беше изпитвал. Усещаше трупащата се там мощ, мъчеща се да се освободи. Земята наоколо затрептя, ударена сякаш с огромен юмрук.
Злата магесница вдигна пръта си във въздуха, руните в плътта й засияха като дреха от светлина, хитиновата обвивка заблестя с вътрешна светлина.
Тя нададе съскащ рев, който отекна от небесата; екът отскочи от стените на замъка Карис, а после от близките хълмове. Непроницаемо черен облак започна да се оформя в краката й, сливайки се с ръждивите мъгли, извиращи от Печата на опустошението — проклятие, от което, представи си Габорн, хората нямаше да оцелеят.
Все пак Габорн остави земната сила да се натрупа още и още, неизмерима сила, която напираше нагоре към него. Задържа в ума си образа на разрушението, остави го да се уголеми и разшири, докато повече не можеше да го задържи.
После отвори юмрука си и освободи силата.
Изтерзаната Земя
Йоме Силвареста все още се намираше на трийсет и две мили от Карис. Беше спряла с Мирима и сър Хосуел за залък хляб и глътка вино, докато конете отдъхнат. Вятърът духаше леко през листата на живия дъб над нея, шепнеше през тревата и се спускаше надолу по хълма.
Усети земния трепет много преди да чуе тътена. Земята под нея се заогъва и заръмжа и тя погледна на юг с удивление и ужас.
Видя само един огромен облак от прах, който изтътна във вечерния въздух, забоботи и се понесе миля след миля нагоре в небето.
Макар че слънцето се беше скрило само преди няколко мига, прашният облак се издигна толкова нависоко, че вечерната светлина се скри, а около него засвяткаха мълнии.