— Сили небесни! — възкликна Мирима и скочи. Виното от меха й се разплиска.
Йоме я стисна за ръката, защото макар да имаше дарове на мускул, изведнъж се почувства изнемощяла от страх. Знаеше, че мъжът й е в Карис и че никой не може да оживее след такъв взрив.
След няколко безкрайни секунди до тях стигна и звукът на взрива. Макар и от толкова разстояние, той разтърси земята, накара я да затътне под краката й, а после ехото отекна от далечните планини. Не беше съвсем сигурна дали взривът е само един, или са много.
След време щеше да реши, че са били два: един, когато Габорн е хвърлил своето заклинание, и втори взрив миг по-късно, когато световният червей се е разбушувал нагоре, изравяйки огромната дупка на мястото на Печата на опустошението.
Но свидетели, оказали се по-наблизо, твърдяха:
— Не, само един взрив беше, когато световният червей изскочи от земята, призован от Земния крал.
Червеят се надигна и Земята изръмжа. Ерин Конал беше до Габорн и точно така щеше след време да описва звука: „Земята изръмжа“.
Прах изригна нагоре от Печата на опустошението и световният червей се издигна толкова нависоко, че за един миг половината от огромното му тяло се изстреля към небесата на стотици крачки във въздуха, скривайки последните лъчи на слънчевата светлина. Издигна се и в яростта на своето пробуждане изхрачи пръст.
Земната твърд изръмжа на мястото на взрива, а стените на Карис, които все още не бяха рухнали, се сринаха в езерото Донестгрий.
Дълго след това Ерин не си спомняше почти нищо. Стоеше, зяпнала огромния червей с туловище дебело двеста разкрача, сърцето й се беше смразило в гърдите; бе смаяна от могъщата мускулатура, от магмата, изливаща се от процепите по кожата му, от острите му и дълги като коси зъби. Въздухът изведнъж се изпълни с миризма на сяра и привкус на метален прах.
Успя да види всичко това само за миг, но времето сякаш беше замряло.
Когато се съвзе, като в мъгла осъзна, че мъжете и жените наоколо викат в неистов възторг. Червеят беше започнал да се спуска в огромния кратер на мястото на Костения хълм. Прах се сипеше навсякъде.
Светкавици раздираха небето и прахта пронизваше облачния таван.
Халите започнаха да бягат.
Изглеждаше твърде много, за да се надява човек — пълно поражение. Но с унищожението на Костения хълм и на злата магесница, която ги водеше, халите не виждаха причина да останат.
Започнаха да чезнат в нощта, тичаха към тъмните си бездънни тунели — до времето, когато щяха да се върнат с още по-голяма мощ.
„Бягай“, призова го далечен глас. Сър Боренсон се помъчи да се подчини. „Бягай, докато можеш.“
Земята се разлюля и се надигна под него, изхвърляйки го на две стъпки във въздуха. Отекна силен тътен, по-гръмък от тътена на гръмотевица. Над главата му изтрещя мълния и заваляха бучки пръст и камъчета.
„Земята се разкъса!“ — помисли тъпо Боренсон.
Краката му изритаха сами, той се надигна и потърси Сафира. Беше я намерил обляна в кръв и полумъртва тук, на бойното поле. Пащук и Маакет се биеха яростно за да я защитят, а когато халите налетяха с цялата си сила, на него не му остана нищо друго, освен да се хвърли върху нея и да я опази с тялото си, защото една умираща хала падаше върху тях.
Не можеше да я остави сега.
Той се закашля и се помъчи да вдиша, макар че прахът беше запушил ноздрите му.
„Бягай веднага!“, още веднъж го предупреди гласът на Габорн.
И този път не стигна до него по-ясно, но Боренсон разбра чий е гласът и се помъчи да му се подчини. Въздухът се бе изпълнил с воня на гнило.
Боренсон затърси Сафира.
— О, Ярка звезда, трябва да тръгваме! — изломоти той, докато се мъчеше да се изправи. Огледа се, но всичко наоколо бе черно. Нощта падаше бързо и с този прах, изпълнил въздуха, тук в сенките на труповете на чудовищата не можеше да види почти нищо. Вдигна очи нагоре. Над главата му беше надвиснал огромен облак от прах, макар че на север и юг все още сребрееше малко светлина. Запълзя на колене. Отгоре изтрещя нова мълния.
— Къде искаш да я отведеш, жалко човече от Севера? — попита гласът на Радж Атън, тих и мелодичен, но кипнал от едва потисната ярост.
Боренсон примига, опита се да се съсредоточи, да види Радж Атън под мигновения блясък на мълнията, да чуе гласа му през грохота на гърма.