— Така — каза Вълчия господар и хвърли кървавото парче плът до ухото на Боренсон. — Свободен си.
Ейвран пищеше за помощ и се мъчеше да разтвори устата на мъртвата хала. Изтрещя мълния и един грий профуча покрай главата и запърха във въздуха, също решил, че устата на мъртвото чудовище е чудесно, тъмно скривалище. Задушливата миризма на гниене изпълваше въздуха и беше толкова силна, че ръцете и лицето й пламваха в мехури, където въздухът ги докоснеше.
— Помогнете ми, моля ви — плачеше тя; мъчеше се да надвика гръмотевицата. Само най-смътните лъчи на вечерната светлина се процеждаха през облаците прах.
Изведнъж сърцето й подскочи. Под мигновения блясък на мълнията тя видя как Радж Атън се появи на поляната между мъртвите хали, на по-малко от двайсет стъпки от нея. Само преди минута беше отишъл там, при Сафира и Боренсон, и се беше карал за нещо с рицаря.
Сега чу виковете на Боренсон и я обзе страх.
Радж Атън крещеше на индопалски. Ейвран не можеше да го разбере, но явно раздаваше заповеди на хората си. Беше вдигнал лицето си нагоре и мръсният дъжд се лееше от шлема и по бузите му. Отново блесна светкавица и Ейвран го видя ясно. С толкова многото си дарове на обаяние, той беше най-красивият мъж, когото бе виждала. Държеше се гордо, с такова изящество, че сърцето й запърха.
— Моля ви! — проплака тя и отново се помъчи да разтвори устата на халата.
Радж Атън погледна разсеяно към нея, сякаш не искаше да има нищо общо с някакво си дете.
Но после, за нейно облекчение, закрачи към нея.
Ейвран си беше представяла, че ще са нужни няколко души, за да разтворят челюстите на халата с железни лостове, но Радж Атън прибра бойния си чук в калъфа на гърба си, след което стисна челюстите на халата и отвори широко устата й. Подаде ръка на Ейвран и елегантно й помогна да пристъпи и да излезе, сякаш беше някоя дворцова дама.
Металните му ръкавици бяха оцапани с кръв.
След секунди десетина Непобедими изскочиха на поляната между мъртвите хали. Радж Атън им заломоти нещо, толкова бързо, че тя дори не можеше да го следи.
Разбра само една дума: „Ордън“.
После Радж Атън и мъжете с него затичаха на север. Затичаха толкова бързо, че изчезнаха от погледа й сякаш за миг.
Във внезапно настъпилата тишина Ейвран остана като закована на мястото си. Отгоре се сипеше прах и кал. Гърмеше. Мълнии цепеха небето.
Някъде наблизо се чу задавено хъркане — някой се давеше от болка.
Звукът дойде от мястото, където за последен път беше видяла сър Боренсон.
Ейвран се запромъква натам покрай трупа на една хала и надникна покрай главата на чудовището. Там, в сенките, лежаха Сафира и сър Боренсон.
Но само Боренсон все още беше жив. Беше се свил на една страна като бебе. Беше повърнал, а от очите му се лееха сълзи. Обаянието на Сафира я беше напуснало и сега тя бе просто едно хубавко момиче.
Ейвран се уплаши, че Боренсон ще умре от раните си. Не можеше да направи нищо, за да му помогне.
— Какво ти е? — попита тя плахо. — Ранен ли си?
Боренсон стисна зъби и изтри сълзите от лицето си. Дълго не проговори. Накрая каза с глас, пълен с болка и гняв:
— Ти ще порастеш и ще станеш красива жена… а такъв като мен нищо няма да може да направи по въпроса.
Предадената Земя
„Бягай!“ — предупреди Земята Габорн.
Той седеше и гледаше смаян към небето. Никога не си беше представял, че притежава сила да призове на помощ живи същества.
Световният червей едва се беше надигнал от земята. Прах, камъни и чакъл изригваха към небето над него. Огромният звяр се бе извисил, виеше се и се гърчеше на половин миля нагоре.
Силата на взрива беше съборила Габорн на гръб. Зелената жена лежеше просната до него.
Сред прахта блесна мълния и образува корона около прашния облак, корона от светлина, и за миг на Габорн му се стори, че тази корона е негова. Навсякъде около него халите се обръщаха и бягаха, бягаха надалече от битката, изпълнени с ужас.
„Тръгвай!“ — настоя Земята.
Идваше смърт — смъртта на самия Габорн. Никога не беше чувствал черния й саван толкова смазващо натежал.
Мрак бе надвиснал над него — грамаден черен облак от прах и падащи отломки, скрили остатъците от дневната светлина.
В този неестествен мрак, разкъсван от време на време от мълнии, Габорн с мъка се изправи, затича към коня си и завика на бойците си да се оттеглят.